Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Авторски творби от категории: изкуство, философия, езотерика, религия
Автор: vedra79sineva Категория: Изкуство
Прочетен: 16085 Постинги: 128 Коментари: 27
Постинги в блога
<<  <  5 6 7 8 9 10 11  >  >>
image 
Категория: Изкуство
Прочетен: 62 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 28.10 11:56
Две моми се заиграли

и на момък разказвалѝ

за Балкана, за горите,

за морето и за висините.

Те го любят, а и той не се съмнява,

но една във пристана му засиява. 
Категория: Поезия
Прочетен: 57 Коментари: 0 Гласове: 0
20.08 17:37 - * * *
(хайку)

Откога жената млада

се пробужда в мен,

за да се превърне в страстна жажда

и остане в твоя плен! 
Категория: Поезия
Прочетен: 50 Коментари: 0 Гласове: 0
20.08 17:31 - Роза
Кликнете върху рисунката, за да я видите цялата.image 
Категория: Изкуство
Прочетен: 53 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.08 17:33
20.08 17:26 - Обич
Две тела,

сплетени в тъма,

в нощ гореща,

в закъсняла среща,

в спомен от сълза

за обич

в пролетта на любовта. 
Категория: Поезия
Прочетен: 57 Коментари: 0 Гласове: 1
(Романтична скороговорка)

Звездна вечер, нощен час.

Аз те търся с зов за нас.

Този зов е за любов,

за любов е моят зов.

Звездна вечер, срещен час.

Аз те срещам с зов за нас. 
Категория: Поезия
Прочетен: 48 Коментари: 0 Гласове: 0
20.08 17:06 - Пролет
Кликнете върху рисунката, за да я видите цялата.image 
Категория: Изкуство
Прочетен: 154 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 20.08 17:08
20.08 16:56 - Остани
Ти за мене да дойдеш на среща,

аз със теб да остана до края,

преоткривайки Рая!

И желая в лицето ми нежно

пламък свят да запалиш накрая!

Остани в моя храм със надежда

за обич гореща в Безкрая!  


Категория: Поезия
Прочетен: 53 Коментари: 0 Гласове: 0
Болката у мен е блажна,

болката в духа ме ражда.

Тя за обич ме преражда -

да прегръщам с жажда.



Пей във моето сърце,

болко моя!

Пей там от сърце!

Изпълнй ме със надежда,

за да съм любяща, нежна! 





Категория: Поезия
Прочетен: 48 Коментари: 0 Гласове: 0

Ако иконите и разпятията са идоли, тогава защо с времето някои от тях стават ЧУДОТВОРНИ като добиват лечебна сила или плачат с кървави сълзи? 


      Историческа статия по канона на Православното Богословие - ЧАСТ 2


image


   Честта, въздавана на иконата се предава на първообраза и покланящият се на иконата се покланя на ипостастта на изобразения на нея. 


image



   Чрез благодатна връзка иконите стават посредници между изобразените на тях лица и вярващите, които се молят. Причина за това е, че благодатта, придобита от светеца приживе, пребъдва в неговите икони. В църквите по време на богослужение вярващите влизат в общение с Небесната Църква, като се съединяват в едно цяло посредством иконите и молитвите. В богослужението Църквата е единна. Тя включва в своето единство ангели и хора; живи и мъртви - цялото творение. Когато свещеникът прекадява храма, той обгръща с движенията си както светиите, изобразени върху иконите, така и събралите се вярващи. По този начин се изразява единството на земната и небесната Църква. 

   Църковното изкуство е литургично по същност: то обрамчва, допълва богослужението и му съответства напълно. 

   Иконата е съставна част от Християнството. Тя е средство за познаване на Бога и път за общение с Него. Иконата е изповядване на истината, тя е вероизповедание.

   Последиците от иконоборството са тежки: през този период всичко, което може да се унищожи се унищожава. Затова до днес са запазени много малко икони от ранните векове. 

"Където имаше образи, те бяха унищожавани чрез огън, или захвърляни по земята, или замазвани. Тези, направени от мозайка бяха изкъртени, нарисуваните с цветен восък пък изстъргани. От църквите изчезна всяка красота."

   Преди иконоборството православните често нямат ясно съзнание за значението на църковното изкуство. Силата на гоненията и твърдостта на иконопочитателите завинаги подчертават значението на това изкуство. Със своите възгледи и практика иконоборството подкопава спасителната мисия на Църквата в нейната основа. Чрез отричане на човешкия Божи образ, то отрича светостта на материята, развенчава човешката святост, отрича възможността за освещение на видимия материален свят. 

   Иконоборците подкопават домостроителството на човешкото спасение. 

   С отричането на изображението, християнството се превръща в абстрактна теория на безплътна призрачна ерес. Вътрешната църковна структура се разрушава от нахлулата светска власт. Храмовете се наводняват от светски изображения, богослужението се опорочава от светска музика и поезия. 

   Затова, като закриля иконата, Църквата защитава основата на християнската вяра, Боговъплъщението и  смисъла на своето битие. По този начин Църквата се бори срещу разтварянето си в светската стихия и съхранява Православието. 

   Иконоборската катастрофа изисква върховни усилия: напрежение на всички сили на Църквата, кръвта на нейните изповедници и мъченици, духовния опит и мъдростта на отците, твърдостта и мъжеството на верните на Православието епископи. Борбата срещу иконоборството е колективен подвиг на Църквата, защото в реална опасност не са изкуството, иконата и обреда, а истинното изповядване на Боговъплъщението, чийто догмат има 2 съществени страни и те са:

"БОГ СТАНА ЧОВЕК, ЗА ДА МОЖЕ ЧОВЕК ДА СТАНЕ БОГ."


image

Господ Иисус Христос

зограф  Деjан Манделц

 

   Иконоборството е "един специфично догматичен спор, чрез който са разкрити богословски дълбини". 

Теза:

   Основата на иконоборското отношение към иконата и всичко свързано с него не е забраната в Стария Завет. Самата иконоборска ерес има по-дълбоки корени. Основният патос на иконоборското мислене е елинистичен. Преди всичко тази ерес е връщане към предхристиянския елинизъм. В конфликта през VIII - IX век иконоборците представляват нереформирана и безкомпромисна позиция на оригентското и платоническото направление. 

   Оригенизмът е богословско течение, чийто символично-алегоричен метод клони към иконоборско богословстване. 

IX. Първите икони на Иисус Христос и Света Богородица.

   Понеже иконата сама по себе си е тайнственост, то и нейната направа - иконографията е свещенодействие. Преди да започне да твори, истинският иконограф се подготвя чрез пост, молитва и вътрешно вглъбяване. Липсата на този религиозен елемент превръща иконографията в профанация. 

   Църковното предание утвърждава, че първата икона на Христос е от времето на Неговия живот на земята. Това е образът, който на Запад се нарича Светото Лице, а Православната църква го именува Неръкотворния образ, Убрус. За пръв път той се споменава през V век в книжовния паметник "Учението на Аддаи". Оригиналната кърпа (убрус), върху която е отпечатано лицето на Христос е пазена дълго в Едеса като най-ценно съкровище на града. Тя е позната и тачена от целия Изток. Днес във Франция съществува чудотворна икона на Неръкотворния образ. Тя се пази в ризница в Лионската катедрала. Вероятно тази икона е от сръбски произход и датира от XII век. Според евангелието на Марк, значението на израза "неръкотворен образ" е Сам Христос - "въплътеното Слово Божие, станало видимо в храма на тялото си". Ето защо Моисеевият закон, който забранява изображението, губи смисъл. Убръсът е доказателство за Христовото въплъщение. Според църковното предание този образ идва от прякото съприкосновение с Христовото живо Лице. Затова ИКОНАТА НА ИИСУС ХРИСТОС Е ОСНОВА НА ХРИСТИЯНСКАТА ИКОНОГРАФИЯ. 


image

Свети Неръкотворен Убрус, стенопис

зограф Тереза Илкова



Реалният облик на Иисус Христос, установен от науката: 

http://www.youtube.com/watch?v=YOMiHw7NQvw


   Иконата на Божията майка изобразява първото човешко същество, което осъществява целта на въплъщението. Това е обожението на човека. Света Богородица е кръвно свързана с падналото човечество, което носи последствията на първородния грях. Църквата не отделя Богородица от потеклото Адамово. Също така достойнството на Божията майка, нейното лично съвършенство и висшата степен на достигната святост от нея обясняват изключителното й почитане: Света Богородица първа от човечеството е придобила онова, към което сме призвани всички; тя единствена превъзмогва границата между време и вечност. 

   Първата икона на Света Богородица е от Свети Лука. След Петдесетница той рисува 3 икони. 


image

Св. Лука рисува икона на Св. Богородица с Младенеца,

стенопис от 1799 г. в църквата "Св. Лука" в Рилски манастир

 

 

   Първата икона е от тип Умиление. Тя изобразява взаимната нежност между Майката и Младенеца като подчертава естествено човешко чувство - нежността на майчината любов. 


image

Св. Богородица Умиление

зограф Тереза Илкова

 

   Втората икона е от тип Одигитрия (Пътеводителка). На нея Божията майка и Младенецът са обърнати към зрителя. Техният строг внушителен образ подчертава Божеството на Отрока Христос. 


image

Св. Богородица Пътеводителка

зограф Любомир Канелов


image

Света Богородица с Младенеца и Светия Дух

зограф Тереза Илкова


 

   Навярно третата икона изобразява Божията майка без Младенеца. Най-вероятно на нея Богородица е обърната в молитва към Христос. Икона от този тип не е достигнала до наши дни. 

 

image

Света Богородица Страдална


Край

 
Категория: Изкуство
Прочетен: 113 Коментари: 0 Гласове: 0

Ако иконите и разпятията са идоли, тогава защо с времето някои от тях стават ЧУДОТВОРНИ като добиват лечебна сила или плачат с кървави сълзи? 


      Историческа статия по канона на Православното Богословие - ЧАСТ 1


image

Иисус Христос, детайл

зограф Любомир Канелов


I. Същност на понятието икона.

   Думата "икона" е от гръцки произход (εικών) и означава образ, портрет. В периода на формиране на християнското изкуство във Византия, този термин се употребява за всеки образ на Христос, Св. Богородица, светец, ангел или събитие от свещената история, независимо дали е рисуван, изваян, подвижен, монументален и без значение от използваната техника. Днес терминът се употребява главно за рисувани, скулптирани, стенописни, мозаечни творби.

   Ако стенописът не е отделен предмет, а част от архитектурата, то иконата, нарисувана на дъска е предмет сама по себе си, макар значението им да е едно и също. Иконата включва всички свещени изображения, независимо от материала, върху който са рисувани. Православната църква учи и отстоява, че свещеният образ съществува от самото начало на Християнството и иконата е пряко следствие от Боговъплъщението, основава се на него като принадлежи неотделимо на самата същност на християнството. Иконопочитанието няма за цел да изобрази Бог в образ, напомнящ падналия човек, а да предаде в изображение образът Божий и Божието подобие у човека. 

   Иконоборство съществува още преди Византия открито да застане на негова страна. То продължава да съществува и когато същата държава го отхвърля и заема враждебна позиция спрямо него. Иконоборството се повтаря няколко пъти в историята на различни държави при наличие на едни и същи идеологически предпоставки. То продължава да съществува и днес, но вече без връзка с някаква политическа власт.

image

Лъв III Сириец, монета

    Иконоборството се появява като религиозно–политическо движение, насочено против култа към иконите в Християнската църква. Като организирано движение против култа, то възниква и се оформя във Византия в началото на VIII век. Негов държавен идеолог е Лъв III Сириец. 


image

иконоборството във Византия

 

 

II. Предиконоборски период и причини за възникване на иконоборството.

1. социално – икономически причини

   В началото на VIII век византийското общество се разтърсва от следните вътрешни противоречия:

1.1. между селяните, които губят своите земя, свобода и господстващите светски, църковни феодали;

1.2. между отделните съсловия на господстващата класа – темната аристокрация, целяща да укрепи позициите си и да забогатее;

1.3. в църковните среди между епископите и отделни богати манастири, желаещи да бъдат самостоятелни без да се подчиняват на епископската власт. 

   Понеже манастирите притежават голямо имущество, а държавният апарат е подчертано клерикален (в политическо отношение), императорите от сирийската династия, начело с Лъв III, целят изтласкване на духовенството от заеманите позиции и секуларизация на манастирските имоти и ценности. Има стремеж този секуларистичен дух да се наложи в цялостния духовен и културен живот на Византия. Ето защо за тази кауза  изгодна се оказва борбата срещу засиления култ към иконите, който се налага над вярващите. Император Лъв III се обявява срещу иконопочитанието, за да ограничи монашеската икономическа мощ.

2. политически причини

   Необходимо е да се намали броя на монасите, за да се увеличи броя на армията с цел защита и стабилизиране държавната власт. Нужно е да се увеличи броя на чиновниците и данъкоплатците, за да може Византия да се отбранява от нейните съседи.

3. религиозни причини

   Засилването на почитта към иконите довежда до някои злоупотреби с тях:

3.1. избиране на икони за кръстници на деца вместо живи хора;

3.2. извършване на Евхарестия върху икони вместо върху осветен престол;  


Повече за Евхарестия можете да видите на адрес: 

http://www.youtube.com/watch?v=14gQg-8rT7Y

 

3.3. слагане на боя, настъргана от икона в причастието;

3.4. отдаване божествени почести на иконата;

3.5. бродиране на образи на светци по тържествените дрехи на византийската аристокрация.

   По този начин иконопочитанието се замества от идолослужение, защото вярващите схващат почитта към иконите твърде буквално. Те не почитат лицето, изобразено на иконата, а самата нея като предмет. Тази практика води до наподобяване на магически упадъчни форми на езичество, както и до примамване на мнозина вярващи – не особено твърди в Православието, и тласкане на някои от тях да отхвърлят иконопочитанието.

   Понякога самите изображения са предмет на съблазън, защото художниците рисуват Христос произволно, според собственото си въображение. Тези изображения поставят под съмнение светостта на иконата и потребността ѝ за Църквата. Затова иконоборците считат, че изкуството не е способно да отразява славата на Бога, на светците и духовния свят, а присъствието на такова изкуство в храма е отстъпление пред езичеството. 

   Най-големите иконоборци в началото на VIII век са Константин Наколийски, Тома Клавдиополски, Теодосий Ефески. Те са повлияни от павликянството, юдеизма и мохамеданството.

   Западът в Църковно отношение е провинция. Затова иконоборската ерес е най-силна на Изток, а отговорът на Църквата там е най-дълбок и изчерпателен. 

   Сред различните иконоборски прояви, Ислямът има най-голяма роля. През VII век арабите завоюват Сирия и Палестина, преодоляват Мала Азия, а в 717 година обсаждат Константинопол. В началото, на своето управление в техните завзети територии, те проявяват търпимост спрямо иконите. Но юдеите, които продължават да се придържат към Стария Завет, спират украсяването на синагогите с изображения или премахват вече съществуващи изображения в храмовите си украси (синагогите Аин – Дук, Бет – Алфа).

   През 723 година халиф Йезид издава заповед за унищожаване на иконите от всички християнски храмове на територията на подвластните му държави. 

   Следва масово унищожаване на икони.

III. Изображението като символ на Църквата. 

   Факт е, че самата Църква се опълчва срещу образите, поради страх от идолопоклонство. Затова изкуството на Древния свят влиза в Църквата бавно и трудно. Изкуството на този свят е наследство, от което Църквата черпи онези негови елементи, които могат да служат за изразяване на християнското откровение. Понеже процесът е сложен, проникват елементи на древно изкуство, които не отговарят на значението на свещеното изкуство и му противоречат. Но Църквата никога не е преставала да преодолява остатъци от езическо изкуство. 

   Иконоборското отношение и неговите предубеждения относно изображенията довеждат до отъждествяване на християнския образ с идол. Вината за това обстоятелство с лекота се приписва на Древната църква. Никой православен вярващ не може де се съгласи с подобно объркване между икона и идол, защото Църквата е прокарала между тях неизменна ясна граница.

   Събор в Елвира (неизвестна дата) има за цел да прекрати злоупотребата в различни сфери на църковния живот. (Включва и злоупотребите при църковните изображения.)

   Отхвърлянето на християнските изображения може да се обясни чрез съществуващи неясноти в отношението към образа – объркване поради липса на ясен адекватен богословски словесен и образен език. Затова Църквата трябва да изработи такъв художествен език и форми на изказ, които да не дават повод за недоразумения. Липсата на яснота и точност на изказа се дължи на трудността на тварния свят да възприема, асимилира и изрази това, което го превъзхожда. Затова иконата като образ, който отразява Кръста и Въплъщението, е съблазън за едни или безумие за други. Но точно към такива хора е насочена християнската проповед. С цел постепенно да подготвя хората за непостижимата тайна на въплъщението, Църквата говори на език, който е по-достъпен от директния образ и това е причина за изобилие от символи в периода. Осмислянето на иконата прониква много бавно и трудно както в изкуството, така и в човешкото съзнание. Само времето и нуждите на различните исторически епохи постепенно разкриват свещения характер и иконността на образа, довеждат до изчезване на първохристиянските символи, очистват християнското изкуство от всякакви чужди елементи, затъмняващи съдържанието му.

   Сега в Църквата съществува основна линия, която утвърждава образа. Тя постепенно се засилва, без да е ясно формулирана. Неин израз е Свещеното Предание, утвърждаващо съществуването на икона на Спасителя, още докато е бил на Земята; също икона на Св. Богородица, която се появява след Петдесетница. Преданието свидетелства, че още в началото, в Църквата е имало ясно разбиране на смисъла и значението за образа и че отношението на Църквата към него остава неизменно като произтича от църковното учение за Боговъплъщението. Съгласно това учение, образът е присъщ на същността на християнството, понеже то е откровение на Словото Божие; то е откровение и на Образа Божи, проявен в Богочовека Иисус Христос.

 

image

Сам Христос

   

   Църквата учи, че иконата се основава на факта на въплъщението на Второто Лице на Светата Троица. Това не е нарушаване или противоречие със Стария Завет, защото съществуващият образ в Новия Завет вече се предполага от забраната му в Стария. За Църквата свещеното изображение произтича от отсъствието на непосредствен образ в Стария Завет. Затова предходник на Христовия образ не е езически идол, а отсъствието на пряка иконография преди въплъщението. 

   Забраната на изображението в "Изход" и "Второзаконие" е предварваща възпитателна мярка, която има отношение към Стария Завет, без да е принципна забрана. А забраната на пряк и конкретен образ в Свещеното Писание се придружава от Божията наредба да се правят символични предобрази до най-малката подробност. Ако разбираме духовното посредством словото, което чуваме с плътските си уши, то съзерцаване с телесните очи също ни води към духовно съзерцание. Ние не изобразяваме човешки пороци или възхвала на демони. Правим образи, за да прославим Бога и светиите Му, за "надпреварване в добродетели", за да избягваме греха и спасим душите си.

   Онтологичната връзка между образа и християнството е основа на Преданието. Според него от самото начало Църквата проповядва християнството на света едновременно чрез слово и образ. 

IV. Иконоборски период.

   Протича в 2 етапа:

1. първи етап 730 – 787 г.

   През 726 година император Лъв III (повлиян от епископи иконоборци от Мала Азия) открито се обявява срещу иконопочитанието. Заради неговата позиция иконоборството се превръща в широко обществено движение, което включва представители от всички обществени слоеве. 

   Начало на организираната борба срещу иконопочитанието се   поставя с императорски едикт от 726 година, приет единодушно от византийския сенат. Съпротива срещу едикта има в столицата и европейските византийски владения. Начело с патриарх Герман спрямо едикта се противопоставят много аристократи, които поддържат връзка с монашеските среди. Последиците са: наказания, конфискуване на имущество, кървави сблъсъци в столицата, бунт в Елада и Егейските острови. 

 

image

патриарх Св. Герман I

   Патриарх Герман I претърпява много унижения. Той е свален от своя престол, защото отказва да подпише едикта. Патриархът заявява, че няма да позволи промяна в учението за вярата без вселенски събор. 

   Новият патриарх Анастасий е привърженик на императорската политика. Той безпроблемно подписва втория императорски едикт от 730 година, което превръща документа освен в държавен акт – в акт на главата на Константинополската църква. 

   По заповед на императора, първото действие на иконоборците е унищожаването на чудотворния образ на Христос над входа на императорския дворец. Тази постъпка предизвиква народно вълнение. Държавният служител, разбил иконата е убит от тълпата, а убиецът е жестоко наказан от императора. Следва масово унищожаване на иконите и забрана за тяхното почитане. Започва жестока стогодишна борба, белязана с кръвта на мъченици и изповедници на вярата. Православните епископи се заточват, вярващите се преследват и измъчват до смърт. Затова властта на Църквата  значително отслабва. 

image

папа Григорий II

image

папа Григорий III

     Западната съпротива срещу иконоборската политика на Лъв III се изразява в лицето на римските папи Григорий II и Григорий III. През 727 година папа Григорий II свиква събор в Рим, за да заклейми действията на император Лъв III. Този събор потвърждава почитането на иконите като се позовава на старозаветната скиния и херувимите в нея. По-голямата част от Италия въстава срещу Лъв III. Бунтовниците обявяват, че ще поставят друг император в Константинопол. Св. Григорий II пише писма до императора и патриарха, четени по-късно на Седмия вселенски събор. За да отмъсти на папата, Лъв III отнема от римския диоцез елинизираните южноиталиански области Сицилия, Калабрия, Източен Илирик и ги подчинява на Константинополския патриарх. Този акт усложнява и задълбочава отчуждението между Изтока и Запада. През 731 година наместникът на Григорий II – папа Григорий III свиква нов събор, на който се решава: "За в бъдеще всеки, който изземва, унищожава, безчести или поругава иконите на Спасителя, Неговата свята майка... или на апостолите..., да не се причастява с Тялото и Кръвта Христови и да се отлъчи от Църквата." 

   Григорий III ревностно украсява храмовете и поръчва да се изрисуват икони. Като чества поруганите светци, той установява в капелата "Св. Петър" в Рим празник на Вси светии. 

   Друг смел изобличител на иконоборците е Св. Йоан Дамаскин (650 – 749). Неговата творба "Слово в защита на светите икони" богословски разкрива същността на иконите и тяхната почит. Той предава иконоборците на анатема – противопоставя се, като се обосновава чрез иконоборските постановки и предлага пълно системно изложение на православното учение за образа. Според Йоан Дамаски иконата се освещава с името Божие, с имената на приятелите Божии – светиите, и по този начин тя се осенява от благодатта на Божия Дух.


image

Св. Йоан Дамаскин


   Кулминацията в първия иконоборски етап настъпва при управлението на Константин V Копроним (741 – 775), син на Лъв III.  Той е по-яростен иконоборец от баща си. По това време тримата патриарси в Константинопол са абсолютно зависими от него. 

image

Константин V Копроним, монета

   След като утвърждава властта си, Константин V започва масови жестоки преследвания на православните. Той съставя трактат, в който обобщава иконоборската доктрина. Този трактат съдържа монофизитски елементи и се отличава с рязък груб тон като изразява крайна иконоборска позиция и забранява почитането на Св. Богородица и светците. По-късно чрез указ, Копроним забранява названието "Божия майка" и използването на думите "свети", "света". Безбрачието и честите посещения на храмовете също се забраняват. 

 

 

image

украса на храм "Св. Ирина", Константинопол

през иконоборческия период


   На 10. февруари 754 година в Хиерия, Константин V свиква църковен събор против иконопочитанието. Председател на събора е Ефеския епископ Теодосий. На събора присъстват 338 епископи, но нито един от източните патриарси. Съборът постановява, че който рисува или съхранява икони ще бъде лишен от сан – ако е духовник, отлъчен – ако е монах или мирянин. Виновните се предават на гражданските съдилища, като по този начин въпросите на вярата стават предмет на светската власт и правораздаване. Съборът анатемосва главните защитници на иконопочитанието: патриарх Герман I, Георги Кипърски, Йоан Дамаскин. Изработва се богословската основа на иконоборството, достигнало връхната си точка на развитие. Императорът се възвеличава като равноапостол. Съборът се закрива на 8. август, същата година. След него вярващите са принуждавани да се съгласяват с иконоборството, а преследванията стават особено жестоки. Убит е главният защитник на иконопочитанието – игуменът Стефан Нови. 


image

Св. Стефан Нови


 

   Гоненията придобиват характер на поход срещу монашеството. Монасите се преследват, не защото са иконопочитатели, а защото са монаси. Разбиват техните глави върху икони, давят ги зашити в чували, принуждават ги да се отказват от монашеските си обети. Ръцете на зографите се изгарят. 

 

image

Иконописец

художник Деjан Манделц

   

   Михаил Лаханодракон е ревностен привърженик на императорската политика. Той принуждава монасите да свалят расата и да се женят. Поради това обстоятелство, около 50 000 монаси и иконографи се преселват в Италия, където продължават делото на своите предшественици.

   На мястото на иконите и фреските във Византийските църкви се появяват украси с животински и растителни мотиви; портрети на императора; картини, възхваляващи военните и ловните му подвизи.


Примери за орнаментика в храмовата украса през периода на иконоборството:


image

image

image

image

 

 

   Манастирите се разрушават, превръщат се в бани и казарми. Манастирските имоти се разпродават на темната аристокрация, а парите от тях постъпват в императорската хазна.

   Иконоборската политика на Копроним предизвиква остри реакции сред столичната аристокрация и монасите. 19 висши държавни служители и офицери са обявени от императора във враждебни действия срещу режима, след което са екзекутирани. 

   След смъртта на Константин V силата на гоненията намалява. Неговият син Лъв IV Хазар (775 – 780) е равнодушен иконоборец, което съдейства за усилване влиянието на монашеството и иконопочитанието. След смъртта си, този император е наследен от съпругата си Ирина Сарантапихина. Тя застава на трона с малолетния им син.

 

image

Св. Ирина Атинянката

 

 

   Ирина, наречена още Атинянката, е православна християнка. Тя е вярна почитателка на иконите и се заема с възстановяване на Православието. С одобрение от римския папа Адриан I, източните патриарси и Константинополския патриарх Тарасий, императрицата свиква събор в Никея през 787 година. Благодарение на събора се възстановява иконопочитанието, въпреки бунтове от епископи иконоборци и военни подразделения. За съжаление мирът и тържеството на иконата траят само 27 години. 

 

image

патриарх Св. Тарасий


2. втори етап 814 – 843 г.

   След императрица Ирина управлява православният Никифор I. Той е безразличен към Православието, затова не заема позиция относно иконопочитанието. 

image

Лъв V Арменец

   Приемникът му Лъв V Арменец (813 – 820) решава да се върне към иконоборството, понеже забелязва, че императорите иконоборци се ползват с по-големи политически и военни успехи в сравнение с православните владетели. Той поръчва на Йоан Граматик  (Константинополски патриарх, наречен "идеолог на иконоборския ренесанс"), да напише трактат, който се основава на решенията на предходния иконоборски събор и обслужва политическите императорски цели. 

   Втората иконоборска вълна, както първата, представлява нарушаване на вътрешния суверенитет на Църквата от страна на държавната власт, но този път императорът няма епископска подкрепа, с каквато се ползва Константин V Копроним.

      През 814 година трактатът на Йоан Граматик е завършен. Лъв V се опитва да убеди патриарх Св. Никифор I за следния компромис: да забрани почитането на иконите без те да се унищожават. Без заплахи императорът искрено моли, в името на мира в Църквата, да бъдат направени отстъпки на иконоборството. Патриархът отказва. 

   Монахът Теодор Студит е горещ защитник на иконите. В същия спор с 270 монаси, той заявява, че императорът няма право да се меси във вътрешния живот на Църквата. 

 

image

Св. Теодор Студит

зограф Деjан Манделц

   

   Преговорите са без резултат и започват гонения. Ограничават се правомощията на патриарха, а през 815 година той е свален от власт и заточен. Преподобни Теодор Студит също е влачен от затвор в затвор; бит е толкова безмилостно, че наранената му плът започва да загнива по него. Един от верните му ученици е принуден да отстранява гангрената с нож. 

   Новият патриарх Теодот е иконоборец. Същата година той свиква иконоборски събор в храма "Света София" в Константинопол. Този събор е доказателство, че иконоборството губи доктриналната си жизненост. На събора не се казва нищо ново, а се повтарят стари аргументи, вече опровергани от Православието. Подчертава се, че иконите не бива да се считат за идоли, но въпреки това процесът на тяхното унищожаване не отслабва. Гоненията са също толкова мащабни, колкото при управлението на Копроним. Преследват се монасите. Унищожават се иконите, книгите и свещените съсъди с изображения. Иконоборството се появява в учебниците и се преподава в училищата. 

   За следващия император Михаил II (820 – 829) е характерно спокойно управление. Той е иконоборец, обаче остава безразличен към религиозните въпроси. Забранява дискусиите относно иконите. Връща от заточение много иконопочитатели като патриарх Никифор I и Теодор Студит. Въпреки това иконопочитанието не се възстановява. 

image

патриарх Никифор моли император Михаил II

за възстановяване на иконопочитанието

 

image

император Теофил със свитата си

   Император Теофил (829 – 842), син на Михаил II, заедно с патриарх Йоан Граматик прави енергичен опит да наложи иконоборството, въпреки че то вече е в своя залез. Теофил подлага иконопочитателите на жестоки преследвания и мъчения, макар сам да усеща обреченото си на неуспех дело. Привържениците на иконите все повече се увеличават. Между тях са придворни лица и съпругата на императора – Теодора. 

   Със смъртта на император Теофил завършва вторият етап на гоненията. Иконопочитанието възтържествува напълно. 

 

image

императрица Св. Теодора

 

   Императрица Теодора (регентка на малолетния Михаил III) е православнаЧрез събор в Константинопол през 843 година, ръководен от патриарх Св. Методий, култът към иконите е решително възстановен. Съборът потвърждава догмата за иконопочитанието, отлъчва иконоборците и на 11. март 843 година – в неделя се установява празникът НЕДЕЛЯ ПРАВОСЛАВНА или ТЪРЖЕСТВО НА ПРАВОСЛАВИЕТО. Той е отбелязан в първата неделя на великия пост с ВЪЗХВАЛА И ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ИКОНИТЕ ВЪВ ВСИЧКИ ХРАМОВЕ. 


image

Среща на императрица Теодора с монаси иконописци

миниатюра, XIII в.

 

 

image

Дискусия по въпросите за вярата и иконите с участие на императрица Теодора

миниатюра, XIII в.

 

 

image

императрица Теодора и император Михаил III

икона "Тържество на Православието" (фрагмент), Византия, XV в.

   

   Важно е да се отбележи, че иконоборците не отричат изкуството изобщо. Те го поощряват, като преследват само изображенията на Христос, Св. Богородица и светците. 

   Иконоборството от VIII до IX век се родее със западния протестантизъм, но с тази разлика, че иконоборците не оставят празни стените на храмовете. С голямо старание те украсяват църквите с жанрови сцени, пейзажи, рисунки на животни и др. Иконоборското изкуство е връщане към елинистичните извори и заемане на модели от мюсюлманския Изток. 

 

image

иконоборска украса на храм (горе)

   

   Император Теофил е доста помпозен владетел. Той се увлича в строителство и поощрява монументалното изкуство. Построява си дворец в стила на Багдатския палат, чиито стени са покрити с инкрустации; мозайки и рисунки на щитове и оръжия; всевъзможни животни; дървета и цветя... Императорът украсява и църквите в същия стил. Той унищожава иконите като ги заменя с рисунки на животни и птици. 

   Друг пример е император Копроним. По негова заповед във Влахернската църква се заличава цикъл от евангелски теми, за да се изрисуват "цветя, различни птици и животни, заобиколени от растения, между които се разхождат жерави, врани, пауни". Императорът е обвинен, че с подобни изображения превръща храмовете в "овощни градини и курници". Константин V дори заменя изображение на Шести вселенски събор с портрет на любимия си кочияш. 

V. Позицията на Запада.

1. по време на първи иконоборски етап

image

Карл Велики

image

папа Адриан I 

   В началото Западната църква е на страната на иконопочитанието, но при управлението на Карл Велики обстановката се променя. 

   Папа Адриан I изпраща на Карл Велики актове от събора в 787 година, преведени на латински. Поради неточности в превода се добива грешно впечатление, че съборът в Никея утвърждава не почит, а служене на иконите. 

   Около 790 година богословите на Карл Велики съставят съчинението "Либри Каролини", в което се отразява отрицателно отношение и към иконоборци, и към иконопочитатели. През 794 година на събор, свикан от Карл Велики като неправилни се отхвърлят решенията, както на иконоборския събор от 754 година, така и на събора в полза на иконите от 787 година. Мотивите за отхвърляне са: иконите не са идоли, затова те не трябва да се унищожават, но на тях не бива да се отдава и служене (каквото франките предполагат, че се извършва от православните). Чрез тези разсъждения западните богослови се придържат към забраната за неправилно почитане на иконите, обаче порицават техните  унищожители. 

   Освен църковно – богословските съображения, причина за недоразумения между Източната и Западната църква са влошените държавнически отношения между Франкската държава и Византия по това време. Отрицателното отношение към иконите се запазва след смъртта на Карл Велики и се потвърждава на Парижкия събор през 825 година. Малко след това то отшумява и изчезва.  

2. през втори иконоборски етап

image

папа Св. Паскал I

image

папа Григорий IV 

   Папа Паскал I и папа Григорий IV защитават и разпространяват икони. През 835 година папа Григорий IV издава указ, чрез който празникът на ВСИ СВЕТИИ СЕ ПРАЗНУВА ОТ ЦЯЛОТО ХРИСТИЯНСТВО 

на 1. ноември.

   На Запад иконоборските гонения засилват култа към светиите и мощите им. Поради тази причина, през периода във Франция, се пренасят мощите на много светци. 

VI. Отношение на св. св. Кирил и Методий към иконоборството.

   Двамата братя са съвременници на заключителната фаза на периода, когато причините за явлението са единствено религиозни. По това време патриарх Герман I, св. Йоан Дамаскин, папите Григорий II и Григорий III, св. Теодор Студит вече са разкрили богословската същност на иконопочитанието като са опровергали считането му за идолослужение. 

 

image

Св. св. Кирил и Методий

българска икона

 

  

   Като ученик на Магнаурската школа, Константин Философ богословски обосновано отстоява отрицателното отношение към залязващото иконоборство. 


image

Св. Кирил Словенски

зограф Деjан Манделц


   През 847 година в диспут с Йоан Граматик относно иконите, Константин постига завиден успех. В спор с хазарските юдеи, той опровергава обвинението към християните в идолопоклонство като се позовава на Стария Завет. 

   Възгледите на братя Кирил и Методий, относно мястото и значението на иконите, са изложени във вероизповедта "Изложение на правата вяра". Творбата съдържа моменти от православното учение за иконите, вероопределение на Седми вселенски събор и мисли на източни църковни писатели иконопочитатели. 

VII. Пето-шести събор и учението му за ЦЪРКОВНИЯ ОБРАЗ.

   Открит е на 1. септември 692 година като допълнение към други 2 събора. Правило 82 от Пето-шестия събор отговаря на юдейските атаки срещу християнския образ. Правило 100 от събора отхвърля следите от елинско изкуство. Решението на този събор, обслужващ нуждите на времето е, че образът трябва да показва "славата на Божеството, станала слава на тялото". Затова Пето-шестият събор бележи край на догматичната борба на Църквата в защита на православното изповедание за ДВЕТЕ ХРИСТОВИ ПРИРОДИ – НЕГОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО И БОЖЕСТВО. КАТО ИЗОБРАЗЯВАМЕ ЧОВЕШКИЯ ОБЛИК НА ХРИСТОС ВЪРХУ ИКОНА, НИЕ ПОЧИТАМЕ ЛИЧНОСТТА МУ, ПРОСВЕТЕНА ОТ БОЖЕСТВЕНАТА ИСКРА. 

image

Пето-шести вселенски събор, живопис

   Образът и учението на Църквата за Хрисос не са по-късна добавка към Християнството, а произтичат от християнското учение за спасението. Изображението не е прибавено към християнския мироглед през някакъв етап от време, а е дълбоко вкоренено и съществува в него с цялата си пълнота от самото начало. Църквата постепенно изяснява учението за образа в отговор на нападките, неразбирането и лъжеученията, възникнали в хода на нейната история. 

   На Пето-шестия събор Църквата за пръв път формулира основните принципи, съдържанието и характера на свещения образ. Правилата на събора не са "отстъпка на Църквата спрямо вярващите"; те са дадена формулировка на отношението на светите отци към свещеното изкуство, каквото е Църковното Предание. 

   Решенията на Пето-шестия събор се подписват от императора. След името му е оставено място за подписа на Римския папа. Следват подписите на патриарсите Павел Константинополски, Петър Александрийски, Анастасий Йерусалимски, Георгий Антиохийски. След тях се подписват 213 епископи и техните представители, както и някои западни епископи. 

VII. Учението на иконоборците и православният отговор. Седми вселенски събор. 

   Размерите на иконоборската идеология надхвърлят рамките на ереста. Иконоборство съществува под различни форми и се проявява постоянно. Православният отговор на Църквата срещу ереста от VIII до IX век продължава да бъде валиден и днес. От вероучителна гледна точка иконоборството е сложно явление, недостатъчно изучено като ерес и досега. Христологията е общото ядро на въпросите, които разделят православните и еретиците по време на догматическата борба. 

   В началото иконоборската позиция е примитивна. Като изхождат от старозаветната забрана за образа, иконоборците отправят същите обвинения, които и днес чуваме от протестанти: обвиняват православните в идолопоклонство на камъни, дъски и стени. Следва развитие на 2 отделни течения:

първо течение – настояват за пълно унищожение на свещените изображения, като се започне от Иконата на Христос; отхвърлят почитането на мощите; някои отричат почитта към Св. Богородица и светците. 

второ течение – допускат свещените изображения в Църквата, без да са съгласни с отношението на вярващите към иконите; някои не почитат иконите, други почитат тази на Христос (без Св. Богородица и светиите); считат, че самият Христос е изобразим преди Възкресението Си, но и след това.

   Иконопочитателите се позовават на христологичните аргументи. От началото на иконоборството, почитателите на икони разбират неговата опасност за основния догмат на християнството. Ако съществуването на иконата се обосновава  с въплъщението на Второто Лице на Светата Троица, то това въплъщение се потвърждава и доказва от иконата. Тя е гаранция за истинността, а не за привидността на Божественото Въплъщение.

 

image

Схема на Света Троица

 

 

 

 

image

Бог Отец

image

Бог Син

image

Свети Дух

   

   В очите на Църквата, отрицанието на Христовата икона е отрицание на Боговъплъщението и на делото за спасението ни. Освен че има вероучителна роля и естетическо значение, Църквата закриля основата на християнската вяра като защитава иконата, с което се обясняват решителността, издръжливостта, страданията и жертвоготовността на православните.  

 

image

Св. Троица

зограф Любомир Канелов

 

image

Св. Троица и Пресвета Дева Мария

 

image

Св. Троица

зограф  Андрей Рублёв

  

  Иконоборството, изправено срещу силната непоколебима позиция на православните, намира богословска основа в лицето на еретика теоретик Константин V Копроним. В неговия трактат той изразява иконоборското понятие за икона според иконоборските водачи: истинската икона трябва да бъде единосъщна, тоест тъждествена с изобразеното на нея лице, да има същата природа. Въз основа на този принцип, иконоборците отстояват единствено Евхарестията и Светите Дарове като образ на Христос. Според тях Той избира хляба за образ на Въплъщението Си, понеже хлябът не прилича на човека и не може да бъде обект на идолопоклонство. Затова само идентичното на първообраза може да се счита за икона. 

   Противоположно на това твърдение, за Православието Светите Дарове не са икона, точно заради тъждествеността с първообраза, със своя "архитип". Според Теодор Студит "никой не може да бъде толкова глупав, щото да мисли, че истината и сянката ѝ, първообразът и изображението му, причината и следствието, могат да бъдат тъждествени". Ако иконата се отъждествява с изобразеното на нея лице, то иконопочитанието е невъзможно за християнското съзнание. Който не може да разбере наличието на състояние, различно от пълна тъждественост, той отхвърля иконопочитанието. Идолопоклонство не възниква за този, който в понятието "икона" вижда "същностна разлика между образ и изобразено лице". Идолопоклонство възниква, когато иконата е само предмет, тъждествен с изобразяемото. За иконобореца без тъждество няма образ; нарисуваното от художник не може да бъде икона на Христос, защото изобразителното изкуство е богохулство спрямо догмата на Боговъплъщението. Според иконоборството името Иисус Христос е име на Богочовека, следователно Православните като Го изобразяват вършат двойно богохулство – първо при изобразяване на неизобразимо Божество; второ като се опитват да нарисуват божествената и човешка природа на Христос върху икона, защото се опитват да слеят двете природи подобно на монофизити. В иконата се изобразява видимата Христова плът, която е човешка. Следователно православните изобразяват само човешкостта на Христос; човешката Му природа, като я отделят от Божеството, съединено с нея подобно на несторианство. Христовата плът е плътта на Бог Слово, тя е проникната и обожена от Него. Иконоборското възмущение: как се осмеляват тези безбожници да отделят Божеството от Христовата плът и да Го изобразяват, както се рисува плътта на обикновен човек! Иконоборската идея: иконата не може да изрази отношението между двете Христови природи, не е възможно Богочовекът да се изобрази с човешки средства, затова Евхарестията е единствен възможен образ. В аргументацията на тази идея прозира дълбоко иконоборско неразбиране на догмата за Богочовека. 

   Всъщност православните осъзнават различието между природа и лице. Те считат, че иконата не изобразява природата, а личността. Според иконозащитниците Христос е личност, затова Той има само една воля и едно действие, които са типични за Него. Ето защо иконата изобразява личността Му, Неговия Ипостас. Фактически иконата не е образ на Божествената Природа, а на въплътилото се Второ Лице на Света Троица, като носи чертите на Божия Син, който се е въплътил и заради това е изобразим с човешки средства. 


image

Иисус Христос

зограф Любомир Канелов

 

 

image

Св. Богородица

зограф Деjан Манделц

  

    Както обикновеният портрет, иконата е единствено лично изображение, защото "природата няма самостоятелно битие, а се съзира в личности". Всяка личност притежава пълнотата на собствената си природа. Всяко Лице на Света Троица обладава пълнотата на Божествената природа, а всяко човешко лице – пълнотата на човешката природа. 

 

image

Светата Троица

художник Jose de Ribera

 

image

Светата Троица, картина


   Всички хора имат еднаква природа, макар че съществуват множество уникални и неповторими личности. При рисуване на хора се изобразяват множество варианти на една природа, но различни и конкретни личности. Затова всеки се отличава с черти, които са характерни само за него. Иконата е свързана със своя прототип, не защото е тъждествена с него, а защото е тъждествена с това, че портретува неговата личност, като носи нейното име. Това прави възможно познаването и общуването с изобразено лице, въз основа на което, "почитта, отдавана на образа, възхожда към първообраза". 

   Лицата на Света Троица са различни едно от друго, но са единосъщни и единоприродни. В ИКОНАТА ИМА РАЗЛИЧИЕ В ПРИРОДАТА И ТЪЖДЕСТВЕНОСТ В ЛИЧНОСТТА. 

 


image

Св. Анна

 

image

Св. Петър

зограф Деjан Манделц

 

image

Св. Георги

зограф Деjан Манделц

 

 

image

Св. Петка

зограф Любомир Канелов

 

 

image

Св. Димитър

зограф Любомир Канелов

 

 

 

image

Св. Архангел Михаил

зограф Любомир Канелов

  

   Иконоборската идеология се разминава със съществени пунктове от Православното учение. Схващането на иконоборците за иконата е диаметрално противоположно на православното разбиране и това води до липса на споразумение между двете страни. Иконоборците казват, че "не съществуват свещени молитви за освещаване на иконите, които да ги правят свети предмети". Но в същото време тези иконоборци никога не са преставали да почитат Кръста, което е крайно непоследователно за възгледите им. 

 

image

Разпятие

зограф Деjан Манделц 

   

   Освен че се аргументират богословски, иконоборците се опират на Свещеното Писание, светите отци и най-вече на  забраната за образа в Стария Завет. Противниците на иконопочитанието допълват, че нищо в Новия Завет не показва, че икони трябва да се правят и почитат. 

 

   В отговор на всички иконоборски нападки на 24 септември 878 година в Никея е открит Седми вселенски събор. Актовете на събора се подписват от 307 участници. Между тях има представители на папа Адриан I, патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. Съборът започва с приемане в църковно общение в съществуващите санове на 11 иконоборски епископи, които носят публично разкаяние. 

 

image

храм "Света София",

в който се е състоял Седми вселенски събор

     По-важни заседания от събора: 

2. заседание

   От папа Адриан I се прочитат 2 послания към Константинополския патриарх Св. Тарасий, император Константин VI и императрица Ирина. В посланията се подкрепят иконопочитанието и неговата необходимост, обаче не се отхвърлят обвиненията в идолопоклонство. Цитират се текстове в подкрепа на иконите. Въпреки неубедителността на посланията, мнението на Римския папа има значение за иконопочитателите. 

4. заседание

   В подкрепа на иконопочитанието се привеждат редица библейски и светоотечески свидетелства; подписва се постановление за почитане на иконите

5. заседание

   Изказват се исторически свидетелства за предшествениците на иконоборците (самаряни, езичници, юдеи, гностици, монофизити, сарацини). 

6. заседание

   Привеждат се опровержения срещу ороса на иконоборския събор от 754 година, формулиращ догмата за иконопочитанието. 

7. заседание

   Съборът от 754 година се анатемосва и обявява за невселенски; всички иконоборци се предават на анатема, като се конфискуват съчиненията им. 

   В центъра на храм "Св. София" се поставя икона, на която тържествено се покланя всеки участник в знак на почит към иконите. 

   Въз основа на Свещеното Писание се формулира истинската православна доктрина за иконопочитанието. От Стария Завет се цитират: "Изход", където Бог заповядва херувимите в скинията да се изобразяват; "Числа", където Бог говори с Моисей между два херувима; част от виденията на Йезикиил, в които се говори за храма с херувимите. От Новия Завет се цитира Послание до евреите, което съдържа новозаветен текст за скинията. 

   Излагат се становищата на Св. Йоан Златоуст, Св. Григорий Нисийски, Св. Василий Велики, Св. Нил Синайски. 

 

image

Св. Йоан Златоуст

детайл от мозайка, 1040 г.

 

image

Св. Григорий Нисийски

 

image

Св. Василий Велики

 

image

Св. Нил Синайски

 

Прочита се Правило 82 на Пето-шестия събор. Окончателният текст на съборното вероопределение съдържа следните основни идеи:

1. основания за почитане на иконите;

2. почитта към Кръста като образец за почитта към иконите;

3. местата, на които следва да се поставят икони;

4. материята, от която се изработват икони;

5. обектите на изображение;

6. нравственият смисъл на почитта към иконите;

7. догматическият смисъл на иконата.


image


image


image

image

image

Увенчаваща част на иконостаса на храм "Св. Никола", В. Търново, 
майстори от Трявна от 40-те год. на XIX в.

   

image

Иконостас на църквата "Св. Неделя", Пловдив, 
вероятно майстори от дебърско-реканската школа, 40-те год. на XIX в.

 

image

Иконостас на храма "Св. Троица", майстор Антон Станишев, 1872 г.

 

   До тези идеи се достига благодарение на следните свидетелства и разсъждения:

1. В Свещеното Писание има указания за съществуване на изображения и за почитта към тях, защото са направени по Божие внушение;

2. Свещеното Писание не отхвърля изобразителното изкуство, а го санкционира и утвърждава;

3. Старозаветната забрана е за езическите изображения и поклонения на мними богове;

4. Старият Завет съдържа само изображения на херувими, защото поразената от греха човешка природа не е достойна за изобразяване и почит. Но след изкупителното дело на Христос, човешката природа, осветена в и чрез Него става достойна да се изобразява. 

5. "Църковните предания" са правилата на вярата, предавани от църковните отци и пазени от Църквата. Те са начини за външно предаване на откровението (чрез слово, образ, музика). Думата "предание" изразява истината за Свещеното Предание на Църквата, което поради божественост и свещеност не зависи от човека, а е пребъдване на Светия Дух в Църквата. Преданието живее и става достояние на вярващите чрез видовете църковни предания, едно от които е "за иконопи

6. Когато формулират окончателното учение за иконопочитанието, отците на Седмия вселенски събор потвърждават древната традиция на иконографията, която вече съществува в Църквата. Наличието на икони се базира на Свещеното Предание, което предхожда Свещеното Писание. Цялостният живот на Църквата (в нейното историческо съществуване), отразен в паметници, съставлява църковното предание. Ако служение се отдава само на Бога, то почитта е валидна както за Него, така и за свещените предмети, изображения и всичко, символизиращо Божието присъствие. Затова обществената молитва се именува богослужение, а не служене на светец. 

   Догматът за иконопочитанието твърди, че иконата е предмет на нашата почит - същата почит като към Кръста и Евангелието, а не истинско богопочитане, каквото се полага на Бога; видимият образ трябва да почитаме наравно със словесния образ. Иконата, също като Свещеното Писание, цели да докаже "истинното, а не въображаемо въплъщение на Бог Слово". Словесният образ съответства на видимия и обратно. Словото на Свещеното Писание е образ, а рисуваният образ е слово, затова посредством четене и изображение добиваме познание за едно и също нещо. Иконата съдържа и проповядва истината в Евангелието. Също както Евангелието и Кръстът, ИКОНАТА Е ФОРМА НА БОЖЕСТВЕНОТО ОТКРОВЕНИЕ И НА ОБЩЕНИЕТО НИ С БОГА. ТЯ СЪЧЕТАВА БОЖЕСТВЕНО С ЧОВЕШКО ДЕЙСТВИЕ.  

   Освен пряко значение, свещените изображения съдържат отражение на Божествения свят и Духа, който символизират. Иконата изразява точни, конкретни факти и истини, а не човешки идеи и представи като картините. 

 

image

 

 

image

 

 

 

image

 

 

 

 

    Църковната икона и Евангелието имат еднаква роля; еднакво литургично, догматично и възпитателно значение. Иконата теоретично  предава съдържанието на Свещеното Писание. Също тя действено предава всички човешки способности. Като изобразява моменти от Свещената История, иконата онагледява техния смисъл и жизнена значимост. Чрез богослужението и иконите, писанието живее в Църквата и нейните членове.

 

 

image

 

image

 

image

Край на Част 1


 

Категория: Изкуство
Прочетен: 73 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.08 16:43
"Родителите са като очите - единият е лявото, а другият - дясното. Ако изгубиш едно от тях, зрението ти намалява. А ако изгубиш и двете, ставаш сляп!..."

image

Според Учителя Петър Дънов, лявата част на човешкото тяло е женска, дясната част - мъжка. А според мен, сърцето се намира в лявата женска половина на тялото, където е любовта. Понеже мъжкото начало е разумно и дейно, то ръката и кракът, с които предприемаме, действаме и творим в света, се намират в дясната половина на тялото. (Изключение правят левичарите.) Лявата част на тялото и лицето е по-фина; дясната част е малко по-силна, едра, с по-развита мускулатура. Макар че изявяваме в себе си само единият от половете, лявата и дясната част на нашето тяло отговарят на съответен пол - мъжки и женски. Тоест ние носим и двата пола в себе си, обаче активно се проявява само единият от тях. Затова и двамата родители на човека са едно свързано и неразривно цяло. Двамата родители - майката и бащата заедно формират човека, който създава, възпитава, отглежда и гради личността на детето. В този непрекъснат и дълъг възпитателен процес, родителите непрекъснато се допълват помежду си, за да е възможно най-съвършен човекът, който те образуват.

Ето защо дете без един родител е дете с разполовена и наполовина открадната душа. Нужно ли е да обяснявам какво е дете без нито един родител? А можете ли да си представите душевния смут и объркаността на дете с двама родители от еднакъв пол, както е при всички хомосексуални двойки?

В заключение бих изтъкнала, че желанието да имаш дете на бива да се превръща в моментна егоистична прищявка. Детето не е вещ, необходима да запълни празнотата на човешки живот, препълнен с комплекси за малоценност. Детето е красив подарък от съдбата, чийто благороден смисъл неговите родители трябва да преоткрият и внесат в света, като се уповават на пълноценността и цялостността на собствения си живот. Затова бъдете родители, адекватни на потребностите в крехкия детски живот!

image

Всевишният Аллах казва: И от милосърдие спусни за тях крилото на смирението и кажи: "Господи мой, помилвай ги както и те ме отгледаха от малък." Сура 17-24 


Категория: Изкуство
Прочетен: 92 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.08 01:51
<<  <  5 6 7 8 9 10 11  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: vedra79sineva
Категория: Изкуство
Прочетен: 16085
Постинги: 128
Коментари: 27
Гласове: 97
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031