Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Авторски творби от категории: изкуство, философия, езотерика, религия
Автор: vedra79sineva Категория: Изкуство
Прочетен: 28427 Постинги: 144 Коментари: 30
Постинги в блога
<<  <  7 8 9 10 11 12  >  >>
20.08.2017 01:59 - Иконоборство

Ако иконите и разпятията са идоли, тогава защо с времето някои от тях стават ЧУДОТВОРНИ като добиват лечебна сила или плачат с кървави сълзи? 


      Историческа статия по канона на Православното Богословие - ЧАСТ 1


image

Иисус Христос, детайл

зограф Любомир Канелов


I. Същност на понятието икона.

   Думата "икона" е от гръцки произход (εικών) и означава образ, портрет. В периода на формиране на християнското изкуство във Византия, този термин се употребява за всеки образ на Христос, Св. Богородица, светец, ангел или събитие от свещената история, независимо дали е рисуван, изваян, подвижен, монументален и без значение от използваната техника. Днес терминът се употребява главно за рисувани, скулптирани, стенописни, мозаечни творби.

   Ако стенописът не е отделен предмет, а част от архитектурата, то иконата, нарисувана на дъска е предмет сама по себе си, макар значението им да е едно и също. Иконата включва всички свещени изображения, независимо от материала, върху който са рисувани. Православната църква учи и отстоява, че свещеният образ съществува от самото начало на Християнството и иконата е пряко следствие от Боговъплъщението, основава се на него като принадлежи неотделимо на самата същност на християнството. Иконопочитанието няма за цел да изобрази Бог в образ, напомнящ падналия човек, а да предаде в изображение образът Божий и Божието подобие у човека. 

   Иконоборство съществува още преди Византия открито да застане на негова страна. То продължава да съществува и когато същата държава го отхвърля и заема враждебна позиция спрямо него. Иконоборството се повтаря няколко пъти в историята на различни държави при наличие на едни и същи идеологически предпоставки. То продължава да съществува и днес, но вече без връзка с някаква политическа власт.

image

Лъв III Сириец, монета

    Иконоборството се появява като религиозно–политическо движение, насочено против култа към иконите в Християнската църква. Като организирано движение против култа, то възниква и се оформя във Византия в началото на VIII век. Негов държавен идеолог е Лъв III Сириец. 


image

иконоборството във Византия

 

 

II. Предиконоборски период и причини за възникване на иконоборството.

1. социално – икономически причини

   В началото на VIII век византийското общество се разтърсва от следните вътрешни противоречия:

1.1. между селяните, които губят своите земя, свобода и господстващите светски, църковни феодали;

1.2. между отделните съсловия на господстващата класа – темната аристокрация, целяща да укрепи позициите си и да забогатее;

1.3. в църковните среди между епископите и отделни богати манастири, желаещи да бъдат самостоятелни без да се подчиняват на епископската власт. 

   Понеже манастирите притежават голямо имущество, а държавният апарат е подчертано клерикален (в политическо отношение), императорите от сирийската династия, начело с Лъв III, целят изтласкване на духовенството от заеманите позиции и секуларизация на манастирските имоти и ценности. Има стремеж този секуларистичен дух да се наложи в цялостния духовен и културен живот на Византия. Ето защо за тази кауза  изгодна се оказва борбата срещу засиления култ към иконите, който се налага над вярващите. Император Лъв III се обявява срещу иконопочитанието, за да ограничи монашеската икономическа мощ.

2. политически причини

   Необходимо е да се намали броя на монасите, за да се увеличи броя на армията с цел защита и стабилизиране държавната власт. Нужно е да се увеличи броя на чиновниците и данъкоплатците, за да може Византия да се отбранява от нейните съседи.

3. религиозни причини

   Засилването на почитта към иконите довежда до някои злоупотреби с тях:

3.1. избиране на икони за кръстници на деца вместо живи хора;

3.2. извършване на Евхарестия върху икони вместо върху осветен престол;  


Повече за Евхарестия можете да видите на адрес: 

http://www.youtube.com/watch?v=14gQg-8rT7Y

 

3.3. слагане на боя, настъргана от икона в причастието;

3.4. отдаване божествени почести на иконата;

3.5. бродиране на образи на светци по тържествените дрехи на византийската аристокрация.

   По този начин иконопочитанието се замества от идолослужение, защото вярващите схващат почитта към иконите твърде буквално. Те не почитат лицето, изобразено на иконата, а самата нея като предмет. Тази практика води до наподобяване на магически упадъчни форми на езичество, както и до примамване на мнозина вярващи – не особено твърди в Православието, и тласкане на някои от тях да отхвърлят иконопочитанието.

   Понякога самите изображения са предмет на съблазън, защото художниците рисуват Христос произволно, според собственото си въображение. Тези изображения поставят под съмнение светостта на иконата и потребността ѝ за Църквата. Затова иконоборците считат, че изкуството не е способно да отразява славата на Бога, на светците и духовния свят, а присъствието на такова изкуство в храма е отстъпление пред езичеството. 

   Най-големите иконоборци в началото на VIII век са Константин Наколийски, Тома Клавдиополски, Теодосий Ефески. Те са повлияни от павликянството, юдеизма и мохамеданството.

   Западът в Църковно отношение е провинция. Затова иконоборската ерес е най-силна на Изток, а отговорът на Църквата там е най-дълбок и изчерпателен. 

   Сред различните иконоборски прояви, Ислямът има най-голяма роля. През VII век арабите завоюват Сирия и Палестина, преодоляват Мала Азия, а в 717 година обсаждат Константинопол. В началото, на своето управление в техните завзети територии, те проявяват търпимост спрямо иконите. Но юдеите, които продължават да се придържат към Стария Завет, спират украсяването на синагогите с изображения или премахват вече съществуващи изображения в храмовите си украси (синагогите Аин – Дук, Бет – Алфа).

   През 723 година халиф Йезид издава заповед за унищожаване на иконите от всички християнски храмове на територията на подвластните му държави. 

   Следва масово унищожаване на икони.

III. Изображението като символ на Църквата. 

   Факт е, че самата Църква се опълчва срещу образите, поради страх от идолопоклонство. Затова изкуството на Древния свят влиза в Църквата бавно и трудно. Изкуството на този свят е наследство, от което Църквата черпи онези негови елементи, които могат да служат за изразяване на християнското откровение. Понеже процесът е сложен, проникват елементи на древно изкуство, които не отговарят на значението на свещеното изкуство и му противоречат. Но Църквата никога не е преставала да преодолява остатъци от езическо изкуство. 

   Иконоборското отношение и неговите предубеждения относно изображенията довеждат до отъждествяване на християнския образ с идол. Вината за това обстоятелство с лекота се приписва на Древната църква. Никой православен вярващ не може де се съгласи с подобно объркване между икона и идол, защото Църквата е прокарала между тях неизменна ясна граница.

   Събор в Елвира (неизвестна дата) има за цел да прекрати злоупотребата в различни сфери на църковния живот. (Включва и злоупотребите при църковните изображения.)

   Отхвърлянето на християнските изображения може да се обясни чрез съществуващи неясноти в отношението към образа – объркване поради липса на ясен адекватен богословски словесен и образен език. Затова Църквата трябва да изработи такъв художествен език и форми на изказ, които да не дават повод за недоразумения. Липсата на яснота и точност на изказа се дължи на трудността на тварния свят да възприема, асимилира и изрази това, което го превъзхожда. Затова иконата като образ, който отразява Кръста и Въплъщението, е съблазън за едни или безумие за други. Но точно към такива хора е насочена християнската проповед. С цел постепенно да подготвя хората за непостижимата тайна на въплъщението, Църквата говори на език, който е по-достъпен от директния образ и това е причина за изобилие от символи в периода. Осмислянето на иконата прониква много бавно и трудно както в изкуството, така и в човешкото съзнание. Само времето и нуждите на различните исторически епохи постепенно разкриват свещения характер и иконността на образа, довеждат до изчезване на първохристиянските символи, очистват християнското изкуство от всякакви чужди елементи, затъмняващи съдържанието му.

   Сега в Църквата съществува основна линия, която утвърждава образа. Тя постепенно се засилва, без да е ясно формулирана. Неин израз е Свещеното Предание, утвърждаващо съществуването на икона на Спасителя, още докато е бил на Земята; също икона на Св. Богородица, която се появява след Петдесетница. Преданието свидетелства, че още в началото, в Църквата е имало ясно разбиране на смисъла и значението за образа и че отношението на Църквата към него остава неизменно като произтича от църковното учение за Боговъплъщението. Съгласно това учение, образът е присъщ на същността на християнството, понеже то е откровение на Словото Божие; то е откровение и на Образа Божи, проявен в Богочовека Иисус Христос.

 

image

Сам Христос

   

   Църквата учи, че иконата се основава на факта на въплъщението на Второто Лице на Светата Троица. Това не е нарушаване или противоречие със Стария Завет, защото съществуващият образ в Новия Завет вече се предполага от забраната му в Стария. За Църквата свещеното изображение произтича от отсъствието на непосредствен образ в Стария Завет. Затова предходник на Христовия образ не е езически идол, а отсъствието на пряка иконография преди въплъщението. 

   Забраната на изображението в "Изход" и "Второзаконие" е предварваща възпитателна мярка, която има отношение към Стария Завет, без да е принципна забрана. А забраната на пряк и конкретен образ в Свещеното Писание се придружава от Божията наредба да се правят символични предобрази до най-малката подробност. Ако разбираме духовното посредством словото, което чуваме с плътските си уши, то съзерцаване с телесните очи също ни води към духовно съзерцание. Ние не изобразяваме човешки пороци или възхвала на демони. Правим образи, за да прославим Бога и светиите Му, за "надпреварване в добродетели", за да избягваме греха и спасим душите си.

   Онтологичната връзка между образа и християнството е основа на Преданието. Според него от самото начало Църквата проповядва християнството на света едновременно чрез слово и образ. 

IV. Иконоборски период.

   Протича в 2 етапа:

1. първи етап 730 – 787 г.

   През 726 година император Лъв III (повлиян от епископи иконоборци от Мала Азия) открито се обявява срещу иконопочитанието. Заради неговата позиция иконоборството се превръща в широко обществено движение, което включва представители от всички обществени слоеве. 

   Начало на организираната борба срещу иконопочитанието се   поставя с императорски едикт от 726 година, приет единодушно от византийския сенат. Съпротива срещу едикта има в столицата и европейските византийски владения. Начело с патриарх Герман спрямо едикта се противопоставят много аристократи, които поддържат връзка с монашеските среди. Последиците са: наказания, конфискуване на имущество, кървави сблъсъци в столицата, бунт в Елада и Егейските острови. 

 

image

патриарх Св. Герман I

   Патриарх Герман I претърпява много унижения. Той е свален от своя престол, защото отказва да подпише едикта. Патриархът заявява, че няма да позволи промяна в учението за вярата без вселенски събор. 

   Новият патриарх Анастасий е привърженик на императорската политика. Той безпроблемно подписва втория императорски едикт от 730 година, което превръща документа освен в държавен акт – в акт на главата на Константинополската църква. 

   По заповед на императора, първото действие на иконоборците е унищожаването на чудотворния образ на Христос над входа на императорския дворец. Тази постъпка предизвиква народно вълнение. Държавният служител, разбил иконата е убит от тълпата, а убиецът е жестоко наказан от императора. Следва масово унищожаване на иконите и забрана за тяхното почитане. Започва жестока стогодишна борба, белязана с кръвта на мъченици и изповедници на вярата. Православните епископи се заточват, вярващите се преследват и измъчват до смърт. Затова властта на Църквата  значително отслабва. 

image

папа Григорий II

image

папа Григорий III

     Западната съпротива срещу иконоборската политика на Лъв III се изразява в лицето на римските папи Григорий II и Григорий III. През 727 година папа Григорий II свиква събор в Рим, за да заклейми действията на император Лъв III. Този събор потвърждава почитането на иконите като се позовава на старозаветната скиния и херувимите в нея. По-голямата част от Италия въстава срещу Лъв III. Бунтовниците обявяват, че ще поставят друг император в Константинопол. Св. Григорий II пише писма до императора и патриарха, четени по-късно на Седмия вселенски събор. За да отмъсти на папата, Лъв III отнема от римския диоцез елинизираните южноиталиански области Сицилия, Калабрия, Източен Илирик и ги подчинява на Константинополския патриарх. Този акт усложнява и задълбочава отчуждението между Изтока и Запада. През 731 година наместникът на Григорий II – папа Григорий III свиква нов събор, на който се решава: "За в бъдеще всеки, който изземва, унищожава, безчести или поругава иконите на Спасителя, Неговата свята майка... или на апостолите..., да не се причастява с Тялото и Кръвта Христови и да се отлъчи от Църквата." 

   Григорий III ревностно украсява храмовете и поръчва да се изрисуват икони. Като чества поруганите светци, той установява в капелата "Св. Петър" в Рим празник на Вси светии. 

   Друг смел изобличител на иконоборците е Св. Йоан Дамаскин (650 – 749). Неговата творба "Слово в защита на светите икони" богословски разкрива същността на иконите и тяхната почит. Той предава иконоборците на анатема – противопоставя се, като се обосновава чрез иконоборските постановки и предлага пълно системно изложение на православното учение за образа. Според Йоан Дамаски иконата се освещава с името Божие, с имената на приятелите Божии – светиите, и по този начин тя се осенява от благодатта на Божия Дух.


image

Св. Йоан Дамаскин


   Кулминацията в първия иконоборски етап настъпва при управлението на Константин V Копроним (741 – 775), син на Лъв III.  Той е по-яростен иконоборец от баща си. По това време тримата патриарси в Константинопол са абсолютно зависими от него. 

image

Константин V Копроним, монета

   След като утвърждава властта си, Константин V започва масови жестоки преследвания на православните. Той съставя трактат, в който обобщава иконоборската доктрина. Този трактат съдържа монофизитски елементи и се отличава с рязък груб тон като изразява крайна иконоборска позиция и забранява почитането на Св. Богородица и светците. По-късно чрез указ, Копроним забранява названието "Божия майка" и използването на думите "свети", "света". Безбрачието и честите посещения на храмовете също се забраняват. 

 

 

image

украса на храм "Св. Ирина", Константинопол

през иконоборческия период


   На 10. февруари 754 година в Хиерия, Константин V свиква църковен събор против иконопочитанието. Председател на събора е Ефеския епископ Теодосий. На събора присъстват 338 епископи, но нито един от източните патриарси. Съборът постановява, че който рисува или съхранява икони ще бъде лишен от сан – ако е духовник, отлъчен – ако е монах или мирянин. Виновните се предават на гражданските съдилища, като по този начин въпросите на вярата стават предмет на светската власт и правораздаване. Съборът анатемосва главните защитници на иконопочитанието: патриарх Герман I, Георги Кипърски, Йоан Дамаскин. Изработва се богословската основа на иконоборството, достигнало връхната си точка на развитие. Императорът се възвеличава като равноапостол. Съборът се закрива на 8. август, същата година. След него вярващите са принуждавани да се съгласяват с иконоборството, а преследванията стават особено жестоки. Убит е главният защитник на иконопочитанието – игуменът Стефан Нови. 


image

Св. Стефан Нови


 

   Гоненията придобиват характер на поход срещу монашеството. Монасите се преследват, не защото са иконопочитатели, а защото са монаси. Разбиват техните глави върху икони, давят ги зашити в чували, принуждават ги да се отказват от монашеските си обети. Ръцете на зографите се изгарят. 

 

image

Иконописец

художник Деjан Манделц

   

   Михаил Лаханодракон е ревностен привърженик на императорската политика. Той принуждава монасите да свалят расата и да се женят. Поради това обстоятелство, около 50 000 монаси и иконографи се преселват в Италия, където продължават делото на своите предшественици.

   На мястото на иконите и фреските във Византийските църкви се появяват украси с животински и растителни мотиви; портрети на императора; картини, възхваляващи военните и ловните му подвизи.


Примери за орнаментика в храмовата украса през периода на иконоборството:


image

image

image

image

 

 

   Манастирите се разрушават, превръщат се в бани и казарми. Манастирските имоти се разпродават на темната аристокрация, а парите от тях постъпват в императорската хазна.

   Иконоборската политика на Копроним предизвиква остри реакции сред столичната аристокрация и монасите. 19 висши държавни служители и офицери са обявени от императора във враждебни действия срещу режима, след което са екзекутирани. 

   След смъртта на Константин V силата на гоненията намалява. Неговият син Лъв IV Хазар (775 – 780) е равнодушен иконоборец, което съдейства за усилване влиянието на монашеството и иконопочитанието. След смъртта си, този император е наследен от съпругата си Ирина Сарантапихина. Тя застава на трона с малолетния им син.

 

image

Св. Ирина Атинянката

 

 

   Ирина, наречена още Атинянката, е православна християнка. Тя е вярна почитателка на иконите и се заема с възстановяване на Православието. С одобрение от римския папа Адриан I, източните патриарси и Константинополския патриарх Тарасий, императрицата свиква събор в Никея през 787 година. Благодарение на събора се възстановява иконопочитанието, въпреки бунтове от епископи иконоборци и военни подразделения. За съжаление мирът и тържеството на иконата траят само 27 години. 

 

image

патриарх Св. Тарасий


2. втори етап 814 – 843 г.

   След императрица Ирина управлява православният Никифор I. Той е безразличен към Православието, затова не заема позиция относно иконопочитанието. 

image

Лъв V Арменец

   Приемникът му Лъв V Арменец (813 – 820) решава да се върне към иконоборството, понеже забелязва, че императорите иконоборци се ползват с по-големи политически и военни успехи в сравнение с православните владетели. Той поръчва на Йоан Граматик  (Константинополски патриарх, наречен "идеолог на иконоборския ренесанс"), да напише трактат, който се основава на решенията на предходния иконоборски събор и обслужва политическите императорски цели. 

   Втората иконоборска вълна, както първата, представлява нарушаване на вътрешния суверенитет на Църквата от страна на държавната власт, но този път императорът няма епископска подкрепа, с каквато се ползва Константин V Копроним.

      През 814 година трактатът на Йоан Граматик е завършен. Лъв V се опитва да убеди патриарх Св. Никифор I за следния компромис: да забрани почитането на иконите без те да се унищожават. Без заплахи императорът искрено моли, в името на мира в Църквата, да бъдат направени отстъпки на иконоборството. Патриархът отказва. 

   Монахът Теодор Студит е горещ защитник на иконите. В същия спор с 270 монаси, той заявява, че императорът няма право да се меси във вътрешния живот на Църквата. 

 

image

Св. Теодор Студит

зограф Деjан Манделц

   

   Преговорите са без резултат и започват гонения. Ограничават се правомощията на патриарха, а през 815 година той е свален от власт и заточен. Преподобни Теодор Студит също е влачен от затвор в затвор; бит е толкова безмилостно, че наранената му плът започва да загнива по него. Един от верните му ученици е принуден да отстранява гангрената с нож. 

   Новият патриарх Теодот е иконоборец. Същата година той свиква иконоборски събор в храма "Света София" в Константинопол. Този събор е доказателство, че иконоборството губи доктриналната си жизненост. На събора не се казва нищо ново, а се повтарят стари аргументи, вече опровергани от Православието. Подчертава се, че иконите не бива да се считат за идоли, но въпреки това процесът на тяхното унищожаване не отслабва. Гоненията са също толкова мащабни, колкото при управлението на Копроним. Преследват се монасите. Унищожават се иконите, книгите и свещените съсъди с изображения. Иконоборството се появява в учебниците и се преподава в училищата. 

   За следващия император Михаил II (820 – 829) е характерно спокойно управление. Той е иконоборец, обаче остава безразличен към религиозните въпроси. Забранява дискусиите относно иконите. Връща от заточение много иконопочитатели като патриарх Никифор I и Теодор Студит. Въпреки това иконопочитанието не се възстановява. 

image

патриарх Никифор моли император Михаил II

за възстановяване на иконопочитанието

 

image

император Теофил със свитата си

   Император Теофил (829 – 842), син на Михаил II, заедно с патриарх Йоан Граматик прави енергичен опит да наложи иконоборството, въпреки че то вече е в своя залез. Теофил подлага иконопочитателите на жестоки преследвания и мъчения, макар сам да усеща обреченото си на неуспех дело. Привържениците на иконите все повече се увеличават. Между тях са придворни лица и съпругата на императора – Теодора. 

   Със смъртта на император Теофил завършва вторият етап на гоненията. Иконопочитанието възтържествува напълно. 

 

image

императрица Св. Теодора

 

   Императрица Теодора (регентка на малолетния Михаил III) е православнаЧрез събор в Константинопол през 843 година, ръководен от патриарх Св. Методий, култът към иконите е решително възстановен. Съборът потвърждава догмата за иконопочитанието, отлъчва иконоборците и на 11. март 843 година – в неделя се установява празникът НЕДЕЛЯ ПРАВОСЛАВНА или ТЪРЖЕСТВО НА ПРАВОСЛАВИЕТО. Той е отбелязан в първата неделя на великия пост с ВЪЗХВАЛА И ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ИКОНИТЕ ВЪВ ВСИЧКИ ХРАМОВЕ. 


image

Среща на императрица Теодора с монаси иконописци

миниатюра, XIII в.

 

 

image

Дискусия по въпросите за вярата и иконите с участие на императрица Теодора

миниатюра, XIII в.

 

 

image

императрица Теодора и император Михаил III

икона "Тържество на Православието" (фрагмент), Византия, XV в.

   

   Важно е да се отбележи, че иконоборците не отричат изкуството изобщо. Те го поощряват, като преследват само изображенията на Христос, Св. Богородица и светците. 

   Иконоборството от VIII до IX век се родее със западния протестантизъм, но с тази разлика, че иконоборците не оставят празни стените на храмовете. С голямо старание те украсяват църквите с жанрови сцени, пейзажи, рисунки на животни и др. Иконоборското изкуство е връщане към елинистичните извори и заемане на модели от мюсюлманския Изток. 

 

image

иконоборска украса на храм (горе)

   

   Император Теофил е доста помпозен владетел. Той се увлича в строителство и поощрява монументалното изкуство. Построява си дворец в стила на Багдатския палат, чиито стени са покрити с инкрустации; мозайки и рисунки на щитове и оръжия; всевъзможни животни; дървета и цветя... Императорът украсява и църквите в същия стил. Той унищожава иконите като ги заменя с рисунки на животни и птици. 

   Друг пример е император Копроним. По негова заповед във Влахернската църква се заличава цикъл от евангелски теми, за да се изрисуват "цветя, различни птици и животни, заобиколени от растения, между които се разхождат жерави, врани, пауни". Императорът е обвинен, че с подобни изображения превръща храмовете в "овощни градини и курници". Константин V дори заменя изображение на Шести вселенски събор с портрет на любимия си кочияш. 

V. Позицията на Запада.

1. по време на първи иконоборски етап

image

Карл Велики

image

папа Адриан I 

   В началото Западната църква е на страната на иконопочитанието, но при управлението на Карл Велики обстановката се променя. 

   Папа Адриан I изпраща на Карл Велики актове от събора в 787 година, преведени на латински. Поради неточности в превода се добива грешно впечатление, че съборът в Никея утвърждава не почит, а служене на иконите. 

   Около 790 година богословите на Карл Велики съставят съчинението "Либри Каролини", в което се отразява отрицателно отношение и към иконоборци, и към иконопочитатели. През 794 година на събор, свикан от Карл Велики като неправилни се отхвърлят решенията, както на иконоборския събор от 754 година, така и на събора в полза на иконите от 787 година. Мотивите за отхвърляне са: иконите не са идоли, затова те не трябва да се унищожават, но на тях не бива да се отдава и служене (каквото франките предполагат, че се извършва от православните). Чрез тези разсъждения западните богослови се придържат към забраната за неправилно почитане на иконите, обаче порицават техните  унищожители. 

   Освен църковно – богословските съображения, причина за недоразумения между Източната и Западната църква са влошените държавнически отношения между Франкската държава и Византия по това време. Отрицателното отношение към иконите се запазва след смъртта на Карл Велики и се потвърждава на Парижкия събор през 825 година. Малко след това то отшумява и изчезва.  

2. през втори иконоборски етап

image

папа Св. Паскал I

image

папа Григорий IV 

   Папа Паскал I и папа Григорий IV защитават и разпространяват икони. През 835 година папа Григорий IV издава указ, чрез който празникът на ВСИ СВЕТИИ СЕ ПРАЗНУВА ОТ ЦЯЛОТО ХРИСТИЯНСТВО 

на 1. ноември.

   На Запад иконоборските гонения засилват култа към светиите и мощите им. Поради тази причина, през периода във Франция, се пренасят мощите на много светци. 

VI. Отношение на св. св. Кирил и Методий към иконоборството.

   Двамата братя са съвременници на заключителната фаза на периода, когато причините за явлението са единствено религиозни. По това време патриарх Герман I, св. Йоан Дамаскин, папите Григорий II и Григорий III, св. Теодор Студит вече са разкрили богословската същност на иконопочитанието като са опровергали считането му за идолослужение. 

 

image

Св. св. Кирил и Методий

българска икона

 

  

   Като ученик на Магнаурската школа, Константин Философ богословски обосновано отстоява отрицателното отношение към залязващото иконоборство. 


image

Св. Кирил Словенски

зограф Деjан Манделц


   През 847 година в диспут с Йоан Граматик относно иконите, Константин постига завиден успех. В спор с хазарските юдеи, той опровергава обвинението към християните в идолопоклонство като се позовава на Стария Завет. 

   Възгледите на братя Кирил и Методий, относно мястото и значението на иконите, са изложени във вероизповедта "Изложение на правата вяра". Творбата съдържа моменти от православното учение за иконите, вероопределение на Седми вселенски събор и мисли на източни църковни писатели иконопочитатели. 

VII. Пето-шести събор и учението му за ЦЪРКОВНИЯ ОБРАЗ.

   Открит е на 1. септември 692 година като допълнение към други 2 събора. Правило 82 от Пето-шестия събор отговаря на юдейските атаки срещу християнския образ. Правило 100 от събора отхвърля следите от елинско изкуство. Решението на този събор, обслужващ нуждите на времето е, че образът трябва да показва "славата на Божеството, станала слава на тялото". Затова Пето-шестият събор бележи край на догматичната борба на Църквата в защита на православното изповедание за ДВЕТЕ ХРИСТОВИ ПРИРОДИ – НЕГОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО И БОЖЕСТВО. КАТО ИЗОБРАЗЯВАМЕ ЧОВЕШКИЯ ОБЛИК НА ХРИСТОС ВЪРХУ ИКОНА, НИЕ ПОЧИТАМЕ ЛИЧНОСТТА МУ, ПРОСВЕТЕНА ОТ БОЖЕСТВЕНАТА ИСКРА. 

image

Пето-шести вселенски събор, живопис

   Образът и учението на Църквата за Хрисос не са по-късна добавка към Християнството, а произтичат от християнското учение за спасението. Изображението не е прибавено към християнския мироглед през някакъв етап от време, а е дълбоко вкоренено и съществува в него с цялата си пълнота от самото начало. Църквата постепенно изяснява учението за образа в отговор на нападките, неразбирането и лъжеученията, възникнали в хода на нейната история. 

   На Пето-шестия събор Църквата за пръв път формулира основните принципи, съдържанието и характера на свещения образ. Правилата на събора не са "отстъпка на Църквата спрямо вярващите"; те са дадена формулировка на отношението на светите отци към свещеното изкуство, каквото е Църковното Предание. 

   Решенията на Пето-шестия събор се подписват от императора. След името му е оставено място за подписа на Римския папа. Следват подписите на патриарсите Павел Константинополски, Петър Александрийски, Анастасий Йерусалимски, Георгий Антиохийски. След тях се подписват 213 епископи и техните представители, както и някои западни епископи. 

VII. Учението на иконоборците и православният отговор. Седми вселенски събор. 

   Размерите на иконоборската идеология надхвърлят рамките на ереста. Иконоборство съществува под различни форми и се проявява постоянно. Православният отговор на Църквата срещу ереста от VIII до IX век продължава да бъде валиден и днес. От вероучителна гледна точка иконоборството е сложно явление, недостатъчно изучено като ерес и досега. Христологията е общото ядро на въпросите, които разделят православните и еретиците по време на догматическата борба. 

   В началото иконоборската позиция е примитивна. Като изхождат от старозаветната забрана за образа, иконоборците отправят същите обвинения, които и днес чуваме от протестанти: обвиняват православните в идолопоклонство на камъни, дъски и стени. Следва развитие на 2 отделни течения:

първо течение – настояват за пълно унищожение на свещените изображения, като се започне от Иконата на Христос; отхвърлят почитането на мощите; някои отричат почитта към Св. Богородица и светците. 

второ течение – допускат свещените изображения в Църквата, без да са съгласни с отношението на вярващите към иконите; някои не почитат иконите, други почитат тази на Христос (без Св. Богородица и светиите); считат, че самият Христос е изобразим преди Възкресението Си, но и след това.

   Иконопочитателите се позовават на христологичните аргументи. От началото на иконоборството, почитателите на икони разбират неговата опасност за основния догмат на християнството. Ако съществуването на иконата се обосновава  с въплъщението на Второто Лице на Светата Троица, то това въплъщение се потвърждава и доказва от иконата. Тя е гаранция за истинността, а не за привидността на Божественото Въплъщение.

 

image

Схема на Света Троица

 

 

 

 

image

Бог Отец

image

Бог Син

image

Свети Дух

   

   В очите на Църквата, отрицанието на Христовата икона е отрицание на Боговъплъщението и на делото за спасението ни. Освен че има вероучителна роля и естетическо значение, Църквата закриля основата на християнската вяра като защитава иконата, с което се обясняват решителността, издръжливостта, страданията и жертвоготовността на православните.  

 

image

Св. Троица

зограф Любомир Канелов

 

image

Св. Троица и Пресвета Дева Мария

 

image

Св. Троица

зограф  Андрей Рублёв

  

  Иконоборството, изправено срещу силната непоколебима позиция на православните, намира богословска основа в лицето на еретика теоретик Константин V Копроним. В неговия трактат той изразява иконоборското понятие за икона според иконоборските водачи: истинската икона трябва да бъде единосъщна, тоест тъждествена с изобразеното на нея лице, да има същата природа. Въз основа на този принцип, иконоборците отстояват единствено Евхарестията и Светите Дарове като образ на Христос. Според тях Той избира хляба за образ на Въплъщението Си, понеже хлябът не прилича на човека и не може да бъде обект на идолопоклонство. Затова само идентичното на първообраза може да се счита за икона. 

   Противоположно на това твърдение, за Православието Светите Дарове не са икона, точно заради тъждествеността с първообраза, със своя "архитип". Според Теодор Студит "никой не може да бъде толкова глупав, щото да мисли, че истината и сянката ѝ, първообразът и изображението му, причината и следствието, могат да бъдат тъждествени". Ако иконата се отъждествява с изобразеното на нея лице, то иконопочитанието е невъзможно за християнското съзнание. Който не може да разбере наличието на състояние, различно от пълна тъждественост, той отхвърля иконопочитанието. Идолопоклонство не възниква за този, който в понятието "икона" вижда "същностна разлика между образ и изобразено лице". Идолопоклонство възниква, когато иконата е само предмет, тъждествен с изобразяемото. За иконобореца без тъждество няма образ; нарисуваното от художник не може да бъде икона на Христос, защото изобразителното изкуство е богохулство спрямо догмата на Боговъплъщението. Според иконоборството името Иисус Христос е име на Богочовека, следователно Православните като Го изобразяват вършат двойно богохулство – първо при изобразяване на неизобразимо Божество; второ като се опитват да нарисуват божествената и човешка природа на Христос върху икона, защото се опитват да слеят двете природи подобно на монофизити. В иконата се изобразява видимата Христова плът, която е човешка. Следователно православните изобразяват само човешкостта на Христос; човешката Му природа, като я отделят от Божеството, съединено с нея подобно на несторианство. Христовата плът е плътта на Бог Слово, тя е проникната и обожена от Него. Иконоборското възмущение: как се осмеляват тези безбожници да отделят Божеството от Христовата плът и да Го изобразяват, както се рисува плътта на обикновен човек! Иконоборската идея: иконата не може да изрази отношението между двете Христови природи, не е възможно Богочовекът да се изобрази с човешки средства, затова Евхарестията е единствен възможен образ. В аргументацията на тази идея прозира дълбоко иконоборско неразбиране на догмата за Богочовека. 

   Всъщност православните осъзнават различието между природа и лице. Те считат, че иконата не изобразява природата, а личността. Според иконозащитниците Христос е личност, затова Той има само една воля и едно действие, които са типични за Него. Ето защо иконата изобразява личността Му, Неговия Ипостас. Фактически иконата не е образ на Божествената Природа, а на въплътилото се Второ Лице на Света Троица, като носи чертите на Божия Син, който се е въплътил и заради това е изобразим с човешки средства. 


image

Иисус Христос

зограф Любомир Канелов

 

 

image

Св. Богородица

зограф Деjан Манделц

  

    Както обикновеният портрет, иконата е единствено лично изображение, защото "природата няма самостоятелно битие, а се съзира в личности". Всяка личност притежава пълнотата на собствената си природа. Всяко Лице на Света Троица обладава пълнотата на Божествената природа, а всяко човешко лице – пълнотата на човешката природа. 

 

image

Светата Троица

художник Jose de Ribera

 

image

Светата Троица, картина


   Всички хора имат еднаква природа, макар че съществуват множество уникални и неповторими личности. При рисуване на хора се изобразяват множество варианти на една природа, но различни и конкретни личности. Затова всеки се отличава с черти, които са характерни само за него. Иконата е свързана със своя прототип, не защото е тъждествена с него, а защото е тъждествена с това, че портретува неговата личност, като носи нейното име. Това прави възможно познаването и общуването с изобразено лице, въз основа на което, "почитта, отдавана на образа, възхожда към първообраза". 

   Лицата на Света Троица са различни едно от друго, но са единосъщни и единоприродни. В ИКОНАТА ИМА РАЗЛИЧИЕ В ПРИРОДАТА И ТЪЖДЕСТВЕНОСТ В ЛИЧНОСТТА. 

 


image

Св. Анна

 

image

Св. Петър

зограф Деjан Манделц

 

image

Св. Георги

зограф Деjан Манделц

 

 

image

Св. Петка

зограф Любомир Канелов

 

 

image

Св. Димитър

зограф Любомир Канелов

 

 

 

image

Св. Архангел Михаил

зограф Любомир Канелов

  

   Иконоборската идеология се разминава със съществени пунктове от Православното учение. Схващането на иконоборците за иконата е диаметрално противоположно на православното разбиране и това води до липса на споразумение между двете страни. Иконоборците казват, че "не съществуват свещени молитви за освещаване на иконите, които да ги правят свети предмети". Но в същото време тези иконоборци никога не са преставали да почитат Кръста, което е крайно непоследователно за възгледите им. 

 

image

Разпятие

зограф Деjан Манделц 

   

   Освен че се аргументират богословски, иконоборците се опират на Свещеното Писание, светите отци и най-вече на  забраната за образа в Стария Завет. Противниците на иконопочитанието допълват, че нищо в Новия Завет не показва, че икони трябва да се правят и почитат. 

 

   В отговор на всички иконоборски нападки на 24 септември 878 година в Никея е открит Седми вселенски събор. Актовете на събора се подписват от 307 участници. Между тях има представители на папа Адриан I, патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. Съборът започва с приемане в църковно общение в съществуващите санове на 11 иконоборски епископи, които носят публично разкаяние. 

 

image

храм "Света София",

в който се е състоял Седми вселенски събор

     По-важни заседания от събора: 

2. заседание

   От папа Адриан I се прочитат 2 послания към Константинополския патриарх Св. Тарасий, император Константин VI и императрица Ирина. В посланията се подкрепят иконопочитанието и неговата необходимост, обаче не се отхвърлят обвиненията в идолопоклонство. Цитират се текстове в подкрепа на иконите. Въпреки неубедителността на посланията, мнението на Римския папа има значение за иконопочитателите. 

4. заседание

   В подкрепа на иконопочитанието се привеждат редица библейски и светоотечески свидетелства; подписва се постановление за почитане на иконите

5. заседание

   Изказват се исторически свидетелства за предшествениците на иконоборците (самаряни, езичници, юдеи, гностици, монофизити, сарацини). 

6. заседание

   Привеждат се опровержения срещу ороса на иконоборския събор от 754 година, формулиращ догмата за иконопочитанието. 

7. заседание

   Съборът от 754 година се анатемосва и обявява за невселенски; всички иконоборци се предават на анатема, като се конфискуват съчиненията им. 

   В центъра на храм "Св. София" се поставя икона, на която тържествено се покланя всеки участник в знак на почит към иконите. 

   Въз основа на Свещеното Писание се формулира истинската православна доктрина за иконопочитанието. От Стария Завет се цитират: "Изход", където Бог заповядва херувимите в скинията да се изобразяват; "Числа", където Бог говори с Моисей между два херувима; част от виденията на Йезикиил, в които се говори за храма с херувимите. От Новия Завет се цитира Послание до евреите, което съдържа новозаветен текст за скинията. 

   Излагат се становищата на Св. Йоан Златоуст, Св. Григорий Нисийски, Св. Василий Велики, Св. Нил Синайски. 

 

image

Св. Йоан Златоуст

детайл от мозайка, 1040 г.

 

image

Св. Григорий Нисийски

 

image

Св. Василий Велики

 

image

Св. Нил Синайски

 

Прочита се Правило 82 на Пето-шестия събор. Окончателният текст на съборното вероопределение съдържа следните основни идеи:

1. основания за почитане на иконите;

2. почитта към Кръста като образец за почитта към иконите;

3. местата, на които следва да се поставят икони;

4. материята, от която се изработват икони;

5. обектите на изображение;

6. нравственият смисъл на почитта към иконите;

7. догматическият смисъл на иконата.


image


image


image

image

image

Увенчаваща част на иконостаса на храм "Св. Никола", В. Търново, 
майстори от Трявна от 40-те год. на XIX в.

   

image

Иконостас на църквата "Св. Неделя", Пловдив, 
вероятно майстори от дебърско-реканската школа, 40-те год. на XIX в.

 

image

Иконостас на храма "Св. Троица", майстор Антон Станишев, 1872 г.

 

   До тези идеи се достига благодарение на следните свидетелства и разсъждения:

1. В Свещеното Писание има указания за съществуване на изображения и за почитта към тях, защото са направени по Божие внушение;

2. Свещеното Писание не отхвърля изобразителното изкуство, а го санкционира и утвърждава;

3. Старозаветната забрана е за езическите изображения и поклонения на мними богове;

4. Старият Завет съдържа само изображения на херувими, защото поразената от греха човешка природа не е достойна за изобразяване и почит. Но след изкупителното дело на Христос, човешката природа, осветена в и чрез Него става достойна да се изобразява. 

5. "Църковните предания" са правилата на вярата, предавани от църковните отци и пазени от Църквата. Те са начини за външно предаване на откровението (чрез слово, образ, музика). Думата "предание" изразява истината за Свещеното Предание на Църквата, което поради божественост и свещеност не зависи от човека, а е пребъдване на Светия Дух в Църквата. Преданието живее и става достояние на вярващите чрез видовете църковни предания, едно от които е "за иконопи

6. Когато формулират окончателното учение за иконопочитанието, отците на Седмия вселенски събор потвърждават древната традиция на иконографията, която вече съществува в Църквата. Наличието на икони се базира на Свещеното Предание, което предхожда Свещеното Писание. Цялостният живот на Църквата (в нейното историческо съществуване), отразен в паметници, съставлява църковното предание. Ако служение се отдава само на Бога, то почитта е валидна както за Него, така и за свещените предмети, изображения и всичко, символизиращо Божието присъствие. Затова обществената молитва се именува богослужение, а не служене на светец. 

   Догматът за иконопочитанието твърди, че иконата е предмет на нашата почит - същата почит като към Кръста и Евангелието, а не истинско богопочитане, каквото се полага на Бога; видимият образ трябва да почитаме наравно със словесния образ. Иконата, също като Свещеното Писание, цели да докаже "истинното, а не въображаемо въплъщение на Бог Слово". Словесният образ съответства на видимия и обратно. Словото на Свещеното Писание е образ, а рисуваният образ е слово, затова посредством четене и изображение добиваме познание за едно и също нещо. Иконата съдържа и проповядва истината в Евангелието. Също както Евангелието и Кръстът, ИКОНАТА Е ФОРМА НА БОЖЕСТВЕНОТО ОТКРОВЕНИЕ И НА ОБЩЕНИЕТО НИ С БОГА. ТЯ СЪЧЕТАВА БОЖЕСТВЕНО С ЧОВЕШКО ДЕЙСТВИЕ.  

   Освен пряко значение, свещените изображения съдържат отражение на Божествения свят и Духа, който символизират. Иконата изразява точни, конкретни факти и истини, а не човешки идеи и представи като картините. 

 

image

 

 

image

 

 

 

image

 

 

 

 

    Църковната икона и Евангелието имат еднаква роля; еднакво литургично, догматично и възпитателно значение. Иконата теоретично  предава съдържанието на Свещеното Писание. Също тя действено предава всички човешки способности. Като изобразява моменти от Свещената История, иконата онагледява техния смисъл и жизнена значимост. Чрез богослужението и иконите, писанието живее в Църквата и нейните членове.

 

 

image

 

image

 

image

Край на Част 1


 

Категория: Изкуство
Прочетен: 147 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.08.2017 16:43
20.08.2017 01:44 - Родител или не
"Родителите са като очите - единият е лявото, а другият - дясното. Ако изгубиш едно от тях, зрението ти намалява. А ако изгубиш и двете, ставаш сляп!..."

image

Според Учителя Петър Дънов, лявата част на човешкото тяло е женска, дясната част - мъжка. А според мен, сърцето се намира в лявата женска половина на тялото, където е любовта. Понеже мъжкото начало е разумно и дейно, то ръката и кракът, с които предприемаме, действаме и творим в света, се намират в дясната половина на тялото. (Изключение правят левичарите.) Лявата част на тялото и лицето е по-фина; дясната част е малко по-силна, едра, с по-развита мускулатура. Макар че изявяваме в себе си само единият от половете, лявата и дясната част на нашето тяло отговарят на съответен пол - мъжки и женски. Тоест ние носим и двата пола в себе си, обаче активно се проявява само единият от тях. Затова и двамата родители на човека са едно свързано и неразривно цяло. Двамата родители - майката и бащата заедно формират човека, който създава, възпитава, отглежда и гради личността на детето. В този непрекъснат и дълъг възпитателен процес, родителите непрекъснато се допълват помежду си, за да е възможно най-съвършен човекът, който те образуват.

Ето защо дете без един родител е дете с разполовена и наполовина открадната душа. Нужно ли е да обяснявам какво е дете без нито един родител? А можете ли да си представите душевния смут и объркаността на дете с двама родители от еднакъв пол, както е при всички хомосексуални двойки?

В заключение бих изтъкнала, че желанието да имаш дете на бива да се превръща в моментна егоистична прищявка. Детето не е вещ, необходима да запълни празнотата на човешки живот, препълнен с комплекси за малоценност. Детето е красив подарък от съдбата, чийто благороден смисъл неговите родители трябва да преоткрият и внесат в света, като се уповават на пълноценността и цялостността на собствения си живот. Затова бъдете родители, адекватни на потребностите в крехкия детски живот!

image

Всевишният Аллах казва: И от милосърдие спусни за тях крилото на смирението и кажи: "Господи мой, помилвай ги както и те ме отгледаха от малък." Сура 17-24 


Категория: Изкуство
Прочетен: 111 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.08.2017 01:51
"Много хора идват и гледат, гледат. Други идват и... виждат."
Дава Тенцинг, шерп


Преди да прочетете статията, е желателно да гледате видеоклипа на песента Imagine на Джон Ленън на адрес: https://www.youtube.com/watch?v=VOgFZfRVaww

image

В началото на песента Джон и Йоко вървят заедно, хванати за ръце. Мъжкото и женското начало са заедно в Пътя на Живота. Йоко е облечена в бяла рокля, покрита с черна дреха, защото светлостта на женствеността е покрита с мрак. Сърцето на мъжкото начало е тъмно. Мъжкото начало покровителства женското, като нежно го прегръща.

Джон и Йоко заедно стигат пред бяла къща. Тя е бяла, защото символизира Светлината. Нека разгледаме по-подробно какво символизира този Бял Дом. Белият Дом е символ на Цялото Човешко Сърце. Това е общото сърце на двама влюбени - мъж и жена, съединили сърцата си в Едно.

image

Отвън архитектурата на Белия дом е с прави линии. Това е мъжката част на сърцето. Тя съдържа прави линии, съответстващи на твърдия мъжки принцип, който внася Разума в света. Той е огрян от деня, защото е Светъл. Мъжката половина на Сърцето е отвън в Дома, тоест мъжкото начало е външно, покровителстващо вътрешното. (На физическо ниво това се проявява с външни мъжки гениталии.)

Да проследим какво се случва в това Цяло Сърце, изградено от душите на двамата влюбени. Отвътре жената е бяла. Тъмнината на мъжа също е започнала да се покрива с бяло. В началото белотата на стаята вътре в женствеността е покрита с мрак. Понеже женствеността е красива, в нея звучи музика. Но тази музика се излъчва от твърдия принцип. Най-вероятно с това Джон Ленън иска да каже, че същността на любимата се проявява, когато нейната красота се преоткрие от любимия. Затова докато Джон преоткрива Йоко чрез неговата музика в нейната половина на сърцето, мракът започва да напуска стаята и тя побелява. Пасивността на жената се проявява като активност: Йоко маха завесите и отваря вратите, за да влезе Светлия Ден; вътрешността на Сърцето се осветява. Тук искам да вметна, че вероятно жената е проводник на светлината в света. Затова жената е светла. (Пример е Библейската притча, в която Луцифер в образа на змия, дава забранения плод на Ева - женското начало.) Светлината на Знанието се провожда от Женствеността.

В този клип виждаме едно активно женско начало, което е проводник на Светлото Творчество на мъжкото начало. Йоко, жената, осветява стаята за зрителя, за да може той да види какво се случва вътре в Сърцето. По този начин светлината добива смисъл. Виждаме, че в бялата стая преобладават овални форми, които кореспондират на мекия принцип и нежността в женското начало. (Учителят Петър Дънов казва, че новата Шеста Раса на Светлината ще настъпи, когато приключи Ерата на Рибите и настъпи Ерата на Водолея - сега. Тогава ще настъпи матриархат.) Може би матриархатът е в идеята за активната женственост в клипа.

След като пълнотата на Сърцето е осветена отвън и отвътре, женското начало тихо се слива с мъжкото, като сяда до него. Тогава Йоко със своята усмивка внася своя мек принцип в твърдостта на мъжкия. Разум и Любов се съединяват, за да постигнат идеална душевна хармония: очите на двамата влюбени се срещат, погледите им се сливат един с друг; всеки вижда собствените си очи в очите на любимия. Мъжът и жената разменят сърцата си, сърцето на единия тупти в сърцето на другия. Постига се пълна хармония в Любовта. Осъществява се неразривна връзка между мъжкото и женското начало, действащи слети в света.

Ако трябва да изобразим само с един единствен символ описаното по-горе сливане на разума с любовта, ще използваме Звездата на давид (т. нар. Соломонов печат). Тази звезда символизира Мъдростта и представлява 2 равностранни триъгълника наложени един върху друг. Единият триъгълник е с върха нагоре - Слънце или мъжко начало, символ на еволюцията. Другият триъгълник е с върха надолу - Земя или женско начало, символ на инволюцията. 

image

Отвън, на входа на вратата на Светлия Дом, Джон и Йоко заедно застават пред следния надпис: There is not here. ("Това не е тук.") Аз тълкувам този надпис като послание, че най-същественото се случва вътре в човешкото сърце - вътре в Бялата Стая, вътре в жената. (На физическо ниво това се проявява с вътрешни скрити женски гениталии.) Затова жената носи живота вътре в себе си и е призвана да ражда деца. Ето защо женствеността е свещена.

В края на оригиналния чернобял клип Джон и Йоко не се целуват, (както е представено в оцветената и преработена версия). Те само се поглеждат в очите. Предполагам, че по този начин, Ленън е искал да изобрази, че между мъжа и жената съществува хармония, когато се вглеждат един в друг, т. е. когато и двамата гледат в една посока.

Извод: Истинска Мъдрост се постига чрез сливане на Разума с Любовта.

Послеслов: Текстът на песента не описва Новия Световен Ред, както желаят да ни убедят влиятелните конспиратори. Текстът на "Представи си" е описание на изобилния живот, който ще настъпи в Ерата на Водолея, (която вече тече) и ще бъде създаден от поколенията на Шестата раса, (деца, от която днес се раждат в света.) Според Учителя П. Дънов разцветът на тази нова цивилизация ще настъпи след приблизително 1000 години.  


Категория: Музика
Прочетен: 282 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 28.10.2017 11:53
19.08.2017 13:20 - Плодородие
image 
Категория: Изкуство
Прочетен: 65 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 19.08.2017 13:20
Ний игриви сме цветя

и обичаме меда.

Будим се на ранина

и шептим във утринта:

"Цвете, цвете, мило дете,

с росна капка върху цвят,

събудѝ се в аромат!" 


Категория: Поезия
Прочетен: 57 Коментари: 0 Гласове: 0
19.08.2017 13:09 - Жена
Моето женско сърце

е точен пясъчен часовник -

показател, който отмерва

всяка песъчинка

в пулса на времето

и запечатва отражението

на всеки вик,

смях,

тъга,

болка,

разпътие,

по-силна жажда

с всяко дихание! 


Категория: Поезия
Прочетен: 55 Коментари: 0 Гласове: 0
image 
Категория: Изкуство
Прочетен: 88 Коментари: 0 Гласове: 0
"Религията е част от идеала в човешкия живот."
Е. Ренан


Антихристите и сатанистите "се държат като удавници за сламка" за теорията, че Христос не е умрял на кръста, а след като е слязъл от него, е живял до естествена смърт. Но смисълът на Христовото Разпятие не е в това Той непременно да предаде Богу дух там. Не са и физическите болки, които е понесъл. Смисълът на Неговото Разпване е духовен и се съдържа в силната мъка, която е изпитал, заради жестокото отношение на хората към Него. По-задълбоченият смисъл от разпъването Му е, че е в момента на най-голямото Му душевно страдание, Неговата кръв е потекла от физическото Му тяло и е попила в почвата. По този начин информацията от ДНК клетките на Спасителя е достигнала до Всичко Живо в природата. Освен това кръвта съдържа голямо количество вода. Водата, като стихия и един от четирите елемента в природата, е жива; тя е интелигентна и има памет. Молекулата на водата има свойството да отразява и помни "видяното" от самата нея. При различните видове информация, тази молекула образува различни кристали. (Повече за паметта на водата можете да прочетете в книгата "Посланията на водата", написана от Масару Емото.)
Дали Възкресението е нелепица? Възкресението е едно от тайнствата на Христос и има своето научно обяснение от езотериката чрез закона за "структуриране и деструктуриране на материята". Този закон се състои в това, че Иисус е възкръснал, защото е умеел да материализира - структурира енергията в материя и дематериализира - разгражда материята в енергия. Тази трансформация се е осъществила по следния начин:
"1. Деструктуриране (смърт):
а) отделяне на етерното тяло от физическото;
б) трансформиране на физическото тяло (материята) до плазмено (огнено) ниво.
2. Извеждане на плазменото тяло извън гробницата.
3. Живот в огненото тяло.
4. Структуриране на ново физическо тяло - пълно възстановяване на физиологичните процеси."
До третия ден от смъртта клетките и тъканите на човешкия организъм пазят своята цялост и могат да бъдат възстановени. Спасителя възкръсва на третия ден от смъртта си.
Способността да възкръсва, доказва умението на Христос да животвори, докато светът го убива. Причината, поради която всички се стремят към Неговата гибел в този момент, е "примитивизма и идолопоклонничеството" на човечеството в периода. Тази е и една от причините Иисус да слезе в материята.
Спорен е въпросът за Христовото възнесение. Има поддръжници на идеята, че след разпването си, Христос не е починал, а е продължил да живее и проповядва Своето учение до старини. Тъй като Църквата и повечето религиозни учения приемат Възнесението на Христос, нека разгледаме смисъла на това тайнство.
Иисус се е възнесъл чрез своето плазмено тяло, в което се съдържали Неговият Дух и Душа. Издигането Си нагоре, Той е осъществил посредством завихряне на собственото си биополе в плазмата (огъня). Библията дава сведения, че се е качил на облак. Спорен е въпросът дали това действително е облак. Но е сигурно, че Той е достигнал конкретна среда, която да го приеме. Христос е оставил физическото си тяло на земята, като го е направил невидимо за хората. Като всички велики адепти, той е притежавал такова умение. (Повече за структурирането и деструктурирането на материята, както и за възкресението и възнесението на Христос, можете да прочетете в книгата "Дванайсетте тайнства на Христос" от Спас Мавров.)
Физическото тяло на Божия Син се е разградило, Неговата ДНК информация е попаднала в почвата, а от нея във всичко живо и цялата природа. Ето защо ние съдържаме не само Христовата кръв, но и Неговата плът. Този факт намира символичен израз в Евхарестията, която е пряко завещана от Него на Църквата. Евхарестията е причастяване с хляб и вино, като символи съответно на плътта и кръвта Иисусови.
Важно е, че същността на Божия Син се е запазила и ние трябва да я приемем, за да напредваме в духовната си еволюция. Душата на Христос в нашите сърца - това също е част от Възкресението и Вечния Живот чрез Неговото Слово.
Христос дойде на Земята, за да изкупи грешката си, че поиска от Бог свободна воля за хората. Затова докато Той беше жив, Бог даде свобода на хората. Благодарение на нея, те разпънаха Иисус на кръст. А чрез страданията си на кръста, Той се поучи от тази своя грешка, повдигна се, спаси човечеството от греха и свидетелства за Истината. Така чрез Божественото Учение, което Спасителя внесе в Света, Той успя да постави началото на Нова Религия на Свободната Воля. В никоя друга религия хората не са свободни да постъпват така, както те намерят за добре. Тази е основната причина Християнството да е най-еволюиралата световна религия до момента.
Друга важна причина за нейната напредничавост е Христовият призив за Всеобща и Всеобхватна Любов: "Обичай ближния като себе си" - "Не събожника си, не вярващия в този, в който и ти вярваш, а човека до тебе, какъвто и да е той, каквото и да е неговото вероизповедание." (Дванайсетте тайнства на Христос, Сп. Мавров)
Христос ни подари Божественото Учение, като предварително изкупи чрез кръвта си греховете на човечеството: Неговите Мъки са попаднали в гените на Всички нас. Сега, когато страдаме, нашата мъка се отразява в собствените ни гени, закодирали Мъките на Христос. Затова Страданията на Иисус са Наши Страдания. А когато страдаме, ние изкупваме собствените ни грехове.
Това е на практика физическото обяснение за нашето Духовно Усъвършенстване. А някои хора мислят, че духовно развитие е да се превърнеш в "книжен плъх" и да се информираш до безкрай. В действителност нашата духовна еволюция се основава на нашия личен житейски опит, мислите, постъпките и преживяванията ни.
В заключение бих допълнила, че страданията в нашия живот ни карат да се смирим, заради болката, която ни причиняват. Затова нашите мъки са правопропорционални на собствените ни духовно развитие и напредък. 
Категория: Изкуство
Прочетен: 104 Коментари: 0 Гласове: 0
18.08.2017 17:49 - Свободата
 „Свобода, равенство, братство чрез любовта.”
(Основен принцип на Богомилското учение, частично използван във Френската революция)

Свободата е широко понятие, което трудно се определя с единствена теза. Затова предлагам да разгледаме няколко проявления на този духовен феномен.
Най-разпространено е твърдението, че свободата е възможност да правим всичко, което искаме и считаме за добро в живота, но дотолкова доколкото не вредим на другите около нас. Само донякъде съм съгласна с тази теза. Причината е, че в целокупната природа и Вселената съществуват строги закони, неспазването на които води до грешки, грехове или деградация на човека. Основателно всеки добър християнин би възкликнал: „Как да живеем праведно, ако не спазваме Десетте Божи заповеди!” Ето защо възможността да правим това, което сами мислим за добро, граничи с понятието „анархия”, макар и в смекчен вариант. В крайна сметка, опирайки се на това виждане за свободата, не е сигурно дали ще си осигурим пълноценен живот според моралните норми на поведение, които са основa за смислено съществуване.
Други измерения за свобода са независимостта на родината, възможността да споделяме публично нашите убеждения, политически възгледи и религиозна принадлежност. Според мен, този вид освободеност е свързана с националните интереси, патриотизма, правата на човека и почти изцяло се базира на законите в конституцията. Мисля, че подобна проява на свободната воля е полезна, защото помага на личността да добие своя идентичност и да се чувства значима с идеалите си. Но какво да кажат по този въпрос хората, които притежават широк мироглед и се чувстват граждани на света или не изповядват определена религия, но вярват в доброто и обичта към ближния? Затова приемам нормите и правилата за независимост, идентичност и всякаква принадлежност като добре премерена „рамка”, в която е възможно да се „напъха” самочувствието на средно статистическия човек. Съществуват обаче уникални индивиди, които не са подвластни на стереотипа и тяхното светоусещане се разпростира извън стандартното мислене. Тази тяхна особеност не ги обезценява като личности, а дори ги допълва. Да вземем за пример най-известния човек в историята – Исус Христос: нима той не принадлежи на цялото човечество, макар че не е бил евреин; нима Той не е изповядвал любов, състрадание, милосърдие, без да е християнин; нима Христос не е свидетелствал за истината и не е спасил човечеството, без да е заемал висок пост в обществената йерархия? А дали Той не притежава най-свободния дух, когото човеците някога са познавали?
Стигаме до следващо становище относно свободата, което може да се определи чрез постулата „свобода, равенство, братство”. Всеизвестният девиз на френската революция се стреми да приобщи всички хора към равнопоставен старт в живота и да ги „уеднакви”. Девизът изразява стремежа всеки човек да бъде господар на себе си и никой никого да не притежава. Тази парадигма изключва робството,слугуването и подчинението спрямо висшите обществени класи. Застъпва се идеята, че на всички хора, без изключение, трябва да се дава шанс да планират и живеят живота си според личните намерения и цели. А когато всички имаме еднакви възможности за реализация, неминуемо се превръщаме в равни един пред друг. Следва, че личности с равни права и задължения, с еднакви шансове за проява на свободната воля задължително са братя. В случая думата „брат” е символично използвана и носи смисъл за близки хора с еднакви убеждения, които водят еднакъв начин на живот, дори споделят обща съдба.
Изключително ми харесва смисъла на този велик призив на Френската революция, както и нормата за свобода и независимост, която той поставя. Но ако обърнем поглед към начина, по който постулатът намира приложение сред народа, ще видим реки от кръвта на невинни хора. Дадено е огромно количество жертви в името на човешките права и интереси, в стремежа да се извоюва пълноценния живот на индивида, за да отпадне оцеляващото съществуване на скота. Възникват въпроси: „Къде в този велик идеал се намира хуманността? И липсата на хуманност не изключва ли свободата?” Трудно ми е да открия смисъл в борбата за по-добър живот, ако цената е утрото да не настъпи, дори лошият живот да приключи за нечия човешка душа. Оказва се, че красивите идеи на революциите се постигат с немиролюбиви подходи, сеещи разруха. Сякаш нещо не им достига… и това е любовта. Френската революция сама е отхвърлила основната „съставка”, чрез която трябва да се действа. По този начин се доказва, че без обич в сърцата, идеалът за свобода може да се опозори, щом тя се добива по пътя на разрушението, вместо да се приложи съзидателната сила на любовта.
Бих желала да интерпретирам последната теза за свобода, като съблюдавам тази сила. Парадигмата на идеята е вътрешно убеждение за мен, затова споделям и моята лична позиция. Следното виждане е присъщо за всички духовни учения: те считат, че свобода е способността на човек да преодолее всичките си низши желания, помисли, страсти, чувства. Когато чрез силата на волята успяваме да се освободим от тях, ние можем да прилагаме и развиваме основните човешки добродетели, заложени в нашите сърца. Тези добродетели са: добро, правда, любов, мъдрост, истина. Всеки, който носи и прилага изброените качества, е освободен от влияние на тъмните сили и злото в света. Истинската свобода е в умението да преодолеем всички низши прояви и пошли постъпки, които ни дърпат към деградация на духа и упадък на душата. Само при това положение можем да изявяваме творящата и съзидателна Божествена искра, която всички носим. А тя се проявява чрез силата на обичта между хората и народите. Човекът на любовта е непобедим в своята свобода, заради способността си да обича. Любовта е даване. Да обичаш, означава да даваш. Могат да се раздават само духовно богатите хора. Колкото повече дават, толкова по-богати се чувстват, а следователно и по-свободни. Защото духовното богатство се различава от материалното: когато раздаваме материалните си придобивки обедняваме, но когато споделяме нашите духовни ценности, вътрешно се обогатяваме още повече: на всеки, който прави добро, Бог отвръща с добрини; колкото повече защитаваме правдата, толкова по-праведно живеем; когато обичаме ближните, сме обичани най-малко поне от Господ; колкото повече споделяме житейската си мъдрост с другите, толкова по-мъдро живеем; колкото повече се застъпваме за истината, толкова повече истинно познание добиваме и по-истински живеем (защото истината не се формулира, нито се казва – тя се живее). Проявяването на човешките добродетели от нас ни дава свободата да бъдем, защото сме. Затова истинската свобода премахва границите, с които ни обезличават егото и самоличността. Тя ни подтиква да даваме, единствено защото сме човеци, а това е достатъчно, за да окажем съдействие на нуждаещ се, да зарадваме верен приятел, да се погрижим за нашите близки… Свободата е да даваме от себе си, като игнорираме личностните интереси. Тя не е в придобиването на някакви права, които да ни детерминират като защитени личности. Да вземем за пример всички велики хора, оставили собствена следа в човешката история чрез живота и дейността си. Преди всичко, те са утвърдени хуманисти, проявили своята човечност. По този начин са осъществили еволюция в собственото си развитие и с това са допринесли някакво благо за цялото човечество. Великите хора в нашата цивилизация са още едно доказателство, че свобода е възможността по собствена воля да дадеш или да допринесеш. Затова най-пълноценно осъществяваме нашата свобода, когато се стремим хуманно да израстваме в определена посока, за да постигнем дадено благо или полезна цел не само за нас, а в името на цялото общество, като за това използваме съзидателната сила на любовта. По този начин постигаме истинност в живота, а само истината може да ни направи свободни. Когато съчетаем придобитите истина и свобода с обичта, която излъчваме към ближния, тогава всички сме равни и се обичаме като братя.
Категория: Изкуство
Прочетен: 88 Коментари: 0 Гласове: 0
18.08.2017 17:43 - Трети март
image 
Категория: Изкуство
Прочетен: 72 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 18.08.2017 17:45
"Разбирането е отразена светлина на творчеството."
Вильо дьо Лил-Адан

В началото на своето художествено произведение "Ад", Данте Алигиери запознава читателя с една особена категория осъдени души - тези от преддверието на ада. Самият Данте пояснява в произведението си, че те са духове, които нямат място нито в ада, нито в аая. Причината е, че тези души както не са съгрешили в земния си живот, така и не са направили нито една добрина.

"Прогна ги Бог от Небесата ясни,
но и самият пъкъл ги не ще,
защо не са били и в злото страстни."


Дали мястото на преддверието в пъкъла е само плод на предположение и авторова фантазия на Данте? Не е ли тази художествена ситуация плод на мъдро Дантево прозрение и пророкуване за съществуваща реалност, която наистина се намира между горе и долу, между рая и ада - в едно адско преддверие, където не царуват нито животът, нито смъртта.

"Надежда нямат те за смърт,
кат сянка техният живот минава."


Според официалната литературна критика, анализирала Дантевия "Ад", поетът е поставил в преддверието на пъкъла души, "които са мислели само за себе си, били са равнодушни към всичко, живели са без "позор и хвалба", като сянка е протекъл живота им, спомен не са оставили след смъртта си". Критиците тълкуват, че Данте пише "с презрение" за тези духове, претърпели неуспех и в извисяването, и в падението. Според него човек трябва да бъде "не само мъдър и добродетелен, но и дейна личност", защото " делата украсяват човека". Аз приемам този литературен анализ и съм съгласна, че когато у човек липсват дела, у него липсват постъпки, които да го повдигнат или да го подхлъзнат.
Обаче тези тълкувания за преддверието на ада не дават достатъчно задълбочена представа каква е причината хората, обрекли себе си на бездействие да са нито грешни, нито праведни. Защо след като не са сторили зло, не ги искат в рая? Защо след като не са направили добро, не ги допускат в ада?
Нека да "разчупим" парадигмата на християнската религия, за да проведем окултен прочит на представената от поета ситуация. Целта е да се опитаме да постигнем по-задълбочена представа за символа, който носи думата "преддверие" в това произведение, както и да определим смисъла на този символ в Ада като реалност; също в човешкото битие не само на земния живот, но и след физическата смърт - в отвъдния живот.
Според мен, от окултна гледна точка думата "преддверие" в творбата символизира духовен застой. Защо хората, непосветени ни в зло, ни в добро са в застой? Ще отговорим на този въпрос след като разясним каузите на душите, посветени в добро и каузите на душите, посветени в зло.
За всички ни е ясно, че добрият човек е добронамерен. Той излъчва и приема любов. Поел по светлата пътека на духовното извисяване, той се стреми да се прояви чрез своята същност в собственото си съвършенство като част от цялостта на Бога. Човекът на любовта е светъл, той познава и прилага изначалния закон на целокупната Вселена: "Всички сме Едно и Един е Всички." Добрият е в духовен прогрес като напредва целеустремено и непрекъснато. Такъв човек няма как да е в духовно неразвитие или в застой, защото непрекъснато се извисява в своя духовен напредък.
А какво е положението на адептите на злото? И последовател на мрака не се става лесно. За целта трябва да си способен да причиняваш толкова дълбоки мъка и страдание на обикновените хора, че да разтърсваш техния вътрешен мир; да пробождаш сърцата им до кръв; да изпепеляваш човешката същност с най-жарък огън, от който чрез нетърпима болка черните въглени в помрачените души да изкристализират в диамантено съвършенство. Диамантената душа блести със светлината на Слънцето и поема по светлия друм на радостта, като нищо не е в състояние да я завърне в мрака.
Ето какво правят образцовите тъмни адепти - те превръщат нашите овъглени души в диаманти с блясък, отразил светлината. Поради тази причина Бог е създал злото - чрез него доброто се въздига. Когато някой върши зло, този който страда от причиненото зло, чрез страданията си напредва духовно. Затова на практика зло в света не съществува. То е илюзия на ограниченото човешко съзнание. Всичкото зло, което се случва е в услуга на доброто. Сатана е подчинен на Бог. Черните адепти са подвластни на белите ангели. Дейността на тъмните ложи се превръща в благоприятни последствия за светлите общества.
Ако трябва да обобщим казаното по-горе виждаме, че злото е обречено да повдига и градира доброто. Следователно лошите хора също не са в духовен застой. И те правят стъпки, макар да крачат назад и да падат все повече и повече. Но когато злото пада, тогава доброто се повдига. От споделената информация става ясно, че и адът, и раят са обречени на движение. Душите в рая вървят напред, а душите в ада отстъпват назад. Но и тези от рая, и тези от ада имат посока на движение, цел, направление. Нито за райските, нито за адските души е възможен застой.
Да спреш на едно място, да се застоиш духовно - означава да нямаш цел, нито посока, нито направление, нито движение. Оставаш неподвижен, защото не знаеш накъде искаш да вървиш. Тогава не си способен да извършиш добро дело, за да повдигнеш себе си. Тогава не си способен и да се проявиш силно в злото, толкова че някой друг да го заболи достатъчно силно и в страданието, което той изпитва да се повдигне. Ето защо душите в преддверието на ада не са мъртви, но не са живи; не са зли, но не са добри. Проявяват се като души на безличността, апатията, равнодушието, утвърждават се като души на нищото. Ничии души.
Може би от днес повече ще се замислям да не оставам безлична в моя живот. И понеже как протича собственият ми живот зависи само от мен, аз избирам място в рая. Но ако не успея да заслужа рая, за нищо на света не искам да попадна в застоя на адовото преддверие. Защото сетивата ми усещат, че да пребиваваш в преддверието на духовния застой означава да останеш в забрава. А настоящият живот на всеки от нас придобива смисъл, когато след смъртта ни все още си спомнят за нас. Тогава споменът за нашето приключило земно съществуване бие в пулса на поне едно сърце.


Послеслов: Приживе Данте Алигиери е бил смятан за луд, защото е твърдял, че всичко, което е написал в "Божествена комедия" не е плод на неговото въображение, а наистина го е видял. 
Категория: Изкуство
Прочетен: 89 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 18.08.2017 17:34
image 
Категория: Изкуство
Прочетен: 66 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  7 8 9 10 11 12  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: vedra79sineva
Категория: Изкуство
Прочетен: 28427
Постинги: 144
Коментари: 30
Гласове: 133
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930