„Свобода, равенство, братство чрез любовта.”
(Основен принцип на Богомилското учение, частично използван във Френската революция)

Свободата е широко понятие, което трудно се определя с единствена теза. Затова предлагам да разгледаме няколко проявления на този духовен феномен.
Най-разпространено е твърдението, че свободата е възможност да правим всичко, което искаме и считаме за добро в живота, но дотолкова доколкото не вредим на другите около нас. Само донякъде съм съгласна с тази теза. Причината е, че в целокупната природа и Вселената съществуват строги закони, неспазването на които води до грешки, грехове или деградация на човека. Основателно всеки добър християнин би възкликнал: „Как да живеем праведно, ако не спазваме Десетте Божи заповеди!” Ето защо възможността да правим това, което сами мислим за добро, граничи с понятието „анархия”, макар и в смекчен вариант. В крайна сметка, опирайки се на това виждане за свободата, не е сигурно дали ще си осигурим пълноценен живот според моралните норми на поведение, които са основa за смислено съществуване.
Други измерения за свобода са независимостта на родината, възможността да споделяме публично нашите убеждения, политически възгледи и религиозна принадлежност. Според мен, този вид освободеност е свързана с националните интереси, патриотизма, правата на човека и почти изцяло се базира на законите в конституцията. Мисля, че подобна проява на свободната воля е полезна, защото помага на личността да добие своя идентичност и да се чувства значима с идеалите си. Но какво да кажат по този въпрос хората, които притежават широк мироглед и се чувстват граждани на света или не изповядват определена религия, но вярват в доброто и обичта към ближния? Затова приемам нормите и правилата за независимост, идентичност и всякаква принадлежност като добре премерена „рамка”, в която е възможно да се „напъха” самочувствието на средно статистическия човек. Съществуват обаче уникални индивиди, които не са подвластни на стереотипа и тяхното светоусещане се разпростира извън стандартното мислене. Тази тяхна особеност не ги обезценява като личности, а дори ги допълва. Да вземем за пример най-известния човек в историята – Исус Христос: нима той не принадлежи на цялото човечество, макар че не е бил евреин; нима Той не е изповядвал любов, състрадание, милосърдие, без да е християнин; нима Христос не е свидетелствал за истината и не е спасил човечеството, без да е заемал висок пост в обществената йерархия? А дали Той не притежава най-свободния дух, когото човеците някога са познавали?
Стигаме до следващо становище относно свободата, което може да се определи чрез постулата „свобода, равенство, братство”. Всеизвестният девиз на френската революция се стреми да приобщи всички хора към равнопоставен старт в живота и да ги „уеднакви”. Девизът изразява стремежа всеки човек да бъде господар на себе си и никой никого да не притежава. Тази парадигма изключва робството,слугуването и подчинението спрямо висшите обществени класи. Застъпва се идеята, че на всички хора, без изключение, трябва да се дава шанс да планират и живеят живота си според личните намерения и цели. А когато всички имаме еднакви възможности за реализация, неминуемо се превръщаме в равни един пред друг. Следва, че личности с равни права и задължения, с еднакви шансове за проява на свободната воля задължително са братя. В случая думата „брат” е символично използвана и носи смисъл за близки хора с еднакви убеждения, които водят еднакъв начин на живот, дори споделят обща съдба.
Изключително ми харесва смисъла на този велик призив на Френската революция, както и нормата за свобода и независимост, която той поставя. Но ако обърнем поглед към начина, по който постулатът намира приложение сред народа, ще видим реки от кръвта на невинни хора. Дадено е огромно количество жертви в името на човешките права и интереси, в стремежа да се извоюва пълноценния живот на индивида, за да отпадне оцеляващото съществуване на скота. Възникват въпроси: „Къде в този велик идеал се намира хуманността? И липсата на хуманност не изключва ли свободата?” Трудно ми е да открия смисъл в борбата за по-добър живот, ако цената е утрото да не настъпи, дори лошият живот да приключи за нечия човешка душа. Оказва се, че красивите идеи на революциите се постигат с немиролюбиви подходи, сеещи разруха. Сякаш нещо не им достига… и това е любовта. Френската революция сама е отхвърлила основната „съставка”, чрез която трябва да се действа. По този начин се доказва, че без обич в сърцата, идеалът за свобода може да се опозори, щом тя се добива по пътя на разрушението, вместо да се приложи съзидателната сила на любовта.
Бих желала да интерпретирам последната теза за свобода, като съблюдавам тази сила. Парадигмата на идеята е вътрешно убеждение за мен, затова споделям и моята лична позиция. Следното виждане е присъщо за всички духовни учения: те считат, че свобода е способността на човек да преодолее всичките си низши желания, помисли, страсти, чувства. Когато чрез силата на волята успяваме да се освободим от тях, ние можем да прилагаме и развиваме основните човешки добродетели, заложени в нашите сърца. Тези добродетели са: добро, правда, любов, мъдрост, истина. Всеки, който носи и прилага изброените качества, е освободен от влияние на тъмните сили и злото в света. Истинската свобода е в умението да преодолеем всички низши прояви и пошли постъпки, които ни дърпат към деградация на духа и упадък на душата. Само при това положение можем да изявяваме творящата и съзидателна Божествена искра, която всички носим. А тя се проявява чрез силата на обичта между хората и народите. Човекът на любовта е непобедим в своята свобода, заради способността си да обича. Любовта е даване. Да обичаш, означава да даваш. Могат да се раздават само духовно богатите хора. Колкото повече дават, толкова по-богати се чувстват, а следователно и по-свободни. Защото духовното богатство се различава от материалното: когато раздаваме материалните си придобивки обедняваме, но когато споделяме нашите духовни ценности, вътрешно се обогатяваме още повече: на всеки, който прави добро, Бог отвръща с добрини; колкото повече защитаваме правдата, толкова по-праведно живеем; когато обичаме ближните, сме обичани най-малко поне от Господ; колкото повече споделяме житейската си мъдрост с другите, толкова по-мъдро живеем; колкото повече се застъпваме за истината, толкова повече истинно познание добиваме и по-истински живеем (защото истината не се формулира, нито се казва – тя се живее). Проявяването на човешките добродетели от нас ни дава свободата да бъдем, защото сме. Затова истинската свобода премахва границите, с които ни обезличават егото и самоличността. Тя ни подтиква да даваме, единствено защото сме човеци, а това е достатъчно, за да окажем съдействие на нуждаещ се, да зарадваме верен приятел, да се погрижим за нашите близки… Свободата е да даваме от себе си, като игнорираме личностните интереси. Тя не е в придобиването на някакви права, които да ни детерминират като защитени личности. Да вземем за пример всички велики хора, оставили собствена следа в човешката история чрез живота и дейността си. Преди всичко, те са утвърдени хуманисти, проявили своята човечност. По този начин са осъществили еволюция в собственото си развитие и с това са допринесли някакво благо за цялото човечество. Великите хора в нашата цивилизация са още едно доказателство, че свобода е възможността по собствена воля да дадеш или да допринесеш. Затова най-пълноценно осъществяваме нашата свобода, когато се стремим хуманно да израстваме в определена посока, за да постигнем дадено благо или полезна цел не само за нас, а в името на цялото общество, като за това използваме съзидателната сила на любовта. По този начин постигаме истинност в живота, а само истината може да ни направи свободни. Когато съчетаем придобитите истина и свобода с обичта, която излъчваме към ближния, тогава всички сме равни и се обичаме като братя.