Светлината небето обзема,
вплита мека и нежна дантела
в клоните на дървеса.
Мракът бавно напуска света.

Вън е есен, гората е гола,
непринудена в своята красота.
А в дантелата й от клони
бавно узрява деня.

Щъкат хора в мравуняк "човечество",
бързат времето да прередят,
да догонят секундите ценни,
да се отпуснат в прегръдката на успешна съдба.

Всяко вчера замества се с утре
в настояще от чувства и страст.
В мирозданието всеки откършва
своето малко късче живот.

Светлият ден е просторен.
Хоризонтът зове ни душите
и обсебва нашите сетива,
за да достигнем безкрая.

Да заключим телата си в тлен,
да обезсмъртим духа ни с живот,
да оставим неизменно след себе си
поне малка частица пречистен живот.

А плодът есенен - сочен и сладък,
узрял в кичести корони на дървеса,
е плод на изобилно лято -
миг преди да го сполети есента.

Смислен плод на живота съзнателен,
творен от всеки лъч виделина
е награда неизчерпателна
за възрадване на човешкостта.

Неотменно оставяме своя следа -
увековечена, обезсмъртена, отвъд -
в крехко безвремие на небитие -
завинаги, вместо тук и сега.

Изстрадан е всеки къс мечта.
Ала мечтите - събирани, вярвани,
оцеляват за множество изгреви
и за всичките залези след живота.

Няма смърт. Тя е болна илюзия
на есенни краски отмити от зимния сняг
в белотата, на който разпуква се пролет поредна
в кръговрат на животворящи човечни дела.