(поезия в проза)

Есента почуква на моя прозорец с мокри измръзнали пръсти от дъжд студен. Танцуващо жълто листо ми помахва със слънчеви багри. То прошепва носталгия от раздялата с обилно слънце и радостни дни. В тях се къпеха бодри, блажени всички цветя, треви и пчелички. Угасват птичите песни. Отпътуват прелетните птици. Замества ги гласът на тъжно пиано, в съседство на моята стряха. Тя слуша неговата мъка и се сгушва изнемощяла от хлад. В цветовете долавям навяващ тъгуване стон. Те безпощадно се разпиляват от върхушките. По дърветата нахален вятър разплита разкошни пъстри наметала. С тях той тича по улиците и нарежда дебели килими. Нозете ми потъват в обилната им мекота, но не изпитвам наслада, ни някакво щастие... а вяло огорчение и съжаление към мъртвата плът, по която стъпвам. Поглеждам измокрените оголели черни клони над мен. Душата ми също пролива най-печалния пороен дъжд. Всичко, което ѝ остава, е само едно притъмняло заоблачено небе.