Свивам в шепите магия звездна
и зареждам с нея тегобата дневна.
Нося си една сълза в сърцето,
не ѝ позволявам да изстине;

в тежък час и трудност жежка
тя да се излива на лицето ми –
мъка с перлен блясък му отива.

Бликат влагата и трепетът в очите ми,
в мокрото блестят звезди, аз ги проливам.
В името на скръб, и орис, и надежда
лея сълзи, сила в тях намирам.

Летен бриз в сърцето ми шепти
и от него бързо съхне всяка мъка.
Дъжд нетраен капе в мигове,
натежава кратко в клепки неизстинали.

Чакат ли ме още много залези –
тук с душата ми да се топят на хоризонта?
Светлина дали ще блика в дните цветни
да облива с обич моите зеници?

Нека тъмнината на нощта не угаси
вечната безбрежност на мечтите ми!