Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2017 18:52 - Свещената женственост и любовта в романа „Парижката Света Богородица” на Виктор Юго
Автор: vedra79sineva Категория: Изкуство   
Прочетен: 914 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 08.01.2021 09:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Писателят Виктор Юго вероятно е единственият философ, който изразява своите философски идеи в жанра художествена проза. Неговите трудове, написани като романи ни пленяват със занимателен сюжет, но в действителност крият дълбоко в себе си сериозни философски теми за размисъл, достъпни за забелязване от читатели, които прозират смисъла между редовете, понеже са търсачи на истината и се интересуват от познанието. Този писател е велик, защото пише не за да поучава, а да просвещава четящите. Със сигурност тази особеност на Юго не е случайна, защото той е бил посветен в Тайното знание и е заемал поста Велик Магистър в Масонските ложи. Именно от тези среди идват идеите му за ролята на жената и смисъла на женствеността.
Част от тези схващания са разгърнати в шедьовъра „Парижката Света Богородица”. В него Юго излага идейна сюжетна схема, която може да се уподоби на център, от който излизат или към който се вливат четири основни лъча. (схема 1, виж бел.от авт., приложения)
В центъра на схемата е поставена циганката Есмералда. Тя е без благороден произход, без семейство и дом – просякиня, танцуваща на площада. Това обаче е само първоначалното впечатление. Всъщност девойката олицетворява образа на съвършената жена. Тя въплъщава в себе си необходимите вътрешни качества, напълно достатъчни за перфектна душевност и тяхното наличие прави всички „притурки” като произход, род, семейна среда за незначителни. Ето защо, девойката е само обикновена циганка. Като такава тя принадлежи към обществото на скитниците, просяците и крадците, които се помещават в т. нар. „Двор на чудесата”.
За да привлече вниманието на читателя в началото на творбата, авторът го въвежда в сюжета на една пиеса, която се играе на площада. Това е „мистерия”, в която са описани всички социални прослойки – „дворянство”, „духовенство”, „търговско съсловие” и „селячество”. В мистерията обаче липсва прослойката на скитниците, просяците и крадците – все едно тя не съществува. Може би това не е случайно; вероятно изкуството не желае „да си цапа ръцете” с непристойни слоеве, отхвърлени от обществото. Въпреки че общността на скитниците е пренебрегната от автора на мистерията, тя съществува в реалността и от реалния свят се бута под носа на всички. Тази общност е илюстрирана от образа на един стандартен просяк, който Виктор Юго е вмъкнал в действието на романа си, успоредно протичащо със случващото се в мистерията. Поведението на този просяк свидетелства за поведението на всички от неговата „черга”. По нататък в творбата писателят не се двоуми да опише самия Двор на чудесата: „обширен площад” (с.87, виж бел. от авт., Изп. литература); „град на крадците, гнусна брадавица върху лицето на Париж, клоака, откъдето всяка сутрин изпълзяваше и където всяка вечер се вливаше обратно потокът от пороци, просия и скитничество, който залива улиците на столицата”. (с.88)
Макар че Есмералда се отличава по външен вид от дрипавостта и мръсотията на другите обитатели в двора, тя принадлежи към тяхното общество. И като външност, и като добродетели тази шестнайсет годишна девойка може да се сравни с разцъфваща пъпка на цвете, защото тя „не беше висока, но изглеждаше стройна – тъй дръзко бе източен гъвкавият й стан. Беше тъмнокоса, но се отгатваше, че денем кожата й сигурно придобива златистия оттенък на андалузките или римлянките. Малките й крачета бяха също андалузки, стегнати и все пак свободни в прелестните обувки. Тя танцуваше, завърташе се, кръжеше шеметно върху старо персийско килимче, проснато небрежно под краката й. …докато танцуваше под дрънкането на баското си дайре, издигайки го над главата с двете си нежно заоблени ръце, тънка, крехка и подвижна като оса, със сърменото си прилепнало елече, с пъстрата си разперена рокля, с голите си рамене, с изящните си крака, които откриваше понякога, с черните коси, с огнените си очи, тя беше свръхестествено създание.” (с.68)
Юго е проявил щедрост при физическото описание на главната героиня. За сметка на това, описанието на нейната душевност е кратко и пестеливо, но много точно и прецизно: „…изпод дългите й сведени черни мигли струеше неизразима светлина, придаваща доловената по-късно от Рафаел идеална прелест, която се поражда от мистичното сливане на девственост, майчинство и божественост.” (с.107) На последните три определения от горното описание биха могли да съответстват в същата последователност следните понятия: непорочност, грижовност и съвършенство.
Всички изтъкнати качества, които съчетава у себе си Есмералда извикват в съзнанието ни усещане за нещо изящно, загадъчно, дивно и се вписват в нравствения идеал за женствеността и нейната свещеност. А липсата на „обаяние” по отношение на благороден произход у циганката може да се определи като предимство вместо недостатък. Понеже египтянката не е благородничка, то тя е обаятелна, привлекателна заради своите личностни качества. Те са достатъчно нравствени и почтени, за да не се нуждаят от външни „притурки” като род и потекло.
Качествата на Есмералда като идеал за свещена женственост са подчертани и допълнително изтъкнати от душевните откровения на собствения й убиец в романа – архидяконът Клод Фроло. Той е раздвоен и се измъчва между своята несподелена любов към циганката и строгостта на свещеническия си сан. В душевно безсилие да се противопостави на обзелата го страст, той се обръща към героинята с думите: „…във вашата душа има само нежност и милосърдие, вие сияете от благост, вие сте така пленителна, добра, състрадателна и чаровна. Уви! Само към мене ли сте безпощадна? Каква жалка орис!” (с.482)
За да допълним портрета на египтянката, нека проследим как се проявяват нейните чувства в романа. Първо да разгледаме любовта й към нейния възлюбен Феб. (схема 1)
Няколко думи за Феб: мъж с перфектна външност, но с празно сърце, лекомислен. Сам неспособен да обича, той не приема сериозно любовта на Есмералда. Като човек, който търси във всичко изгода, Феб избира брак с благородничка, за да се ползва от материални облаги. Авторът намеква за непостоянния характер на героя като пише за него: „Гневът на хора от рода на Феб прилича на кипнала супа с мляко, която спада от капка студена вода.” (с.300)
Дори когато обвиняват и наказват със смъртна присъда Есмералда заради убийството на Феб, което тя не е извършила и при условие, че той е жив и здрав, любимият на циганката остава равнодушен, безразличен, незаинтересуван към очакващата я смърт и съдбата й. Реакцията на Феб показва липса на всякаква привързаност, още по-малко на задълбочени чувства. Той бяга от отговорност, защото в деня на процеса срещу циганката не се явява в съда, за да докаже, че е жив и по този начин да отмени присъдата на невинното момиче: „Колкото до Феб, той не бе избягал кой знае колко далече. Просто се беше върнал в частта си, в гарнизона… Истината е, че никак не му бе приятно да се яви лично на този процес. Той чувстваше смътно, че щеше да се изложи.” (с.347)
В същото време по детски чистата, доверчива и наивна душа на Есмералда я подвежда. Тя не може да прозре, че Феб, който така пламенно обича не отвръща на чувсвата й, че за него краткото им общуване остава само мимолетна страст без стойност. „Феб е жив… беше весел и доволен, носеше още по-напета униформа и си имаше нова любима, която бе довел да гледа как ще обесят предишната.” (с.365)
Въпреки всичко любовта на Есмералда към Феб е дълбока, постоянна и непоколебима. А когато монахът Фроло, в пристъп на ревност, лъже циганката, че Феб е мъртъв, тя пада по очи и замлъква. Читателят може да предположи, че е загубила съзнание.
Друго доказателство за безмерната сила на Есмералдиното сърце е случката в килията при нейната майка с прякор Калчищната. Тогава животът на девойката е в опасност. Тя се крие в килията при майка си, която току-що е открила, за да не я пленят и обесят. Но щом момичето чува някой да споменава името на нейния любим Феб, то реагира импулсивно и му извиква. Девойката сама се предава неволно, забравила за миг опасното си положение. Какво по голямо доказателство от това, че тя би дала живота си за своя възлюбен, за да го види и пак да са заедно. Ето защо любовта на Есмералда към Феб се превръща в една от причините момичето да срещне гибелта си.
Време е да отбележим, че още в началото на творбата египтянката проявява доброта и се жени за Пиер Гренгоар, само за да го спаси от смърт. Намеренията й са единствено благородни, тя не изпитва любовни чувства към него. Още тогава Виктор Юго загатва хуманността и готовността за саможертва на девойката в името на доброто и благородната кауза.
Романът „Парижката Света Богородица” ни прави свидетели на една трагична любов, която води след себе си смърт. (сх.1) Изключително пагубна е обичта на монаха Клод Фроло към циганката Есмералда. Неговите чувства не се споделят от девойката и тя не им отвръща. Това обстоятелство се превръща в една от причините за смъртта на момичето. От мъж, който горещо обича любимата си, монахът се превръща в неин предател и убиец. Тази трагична любов може да се определи като земна, човешка, плътска, силно подвластна на животинския инстинкт и страстта, далечна на добродетелта и моралните норми.
Самият Клод Фроло е сложна и двойствена личност. Външно той е „покрит” с благоверност и морал, отвътре неговата душа „кипи” от чувства и страсти. Свещеникът е противоречива натура. С времето той постепенно превръща вътрешно присъщ за себе си коварния възглед, че за да освободи своята душа от греха и порочната любов е редно да се погуби източника на тази любов – Есмералда.
За да ни запознае подробно с характера на монаха и събитията, които следват под влиянието на този нрав, писателят излага множество описания на неговите външност и качества. Нека проследим по-съществените от тях: в моменти, когато Фроло съзерцава красивия танц на циганката „по устните му пробягваше усмивка и се изплъзваше въздишка, но усмивката беше по-скръбна и от въздишката.” (с.69) Тази авторова констатация показва, че още в самото начало на обичта си монахът се измъчва от своите чувства, вместо те да му носят някаква наслада.
В книгата следва биографично описание на живота на Клод. То свидетелства за личност, чиито потребности и свобода са били потискани още от ранно детство. „Възпитали го бяха да свежда очи и да говори тихо… израсна над требника и лексикона.” (с.150) Този човек като че ли повече учи за живота вместо да го живее: „Обзет бе от истинска жажда да придобива и да трупа знания.” (с.151) „Младежът смяташе, че животът има само една цел – знанието.” (с.152)
Малко по малко знанието и книгите в живота на монаха започват наистина да заместват житейските случки: „…отказа се завинаги от мисълта за жена и за свои деца в името на щастието и благоденствието на брат си. Духовническото призвание му се стори още по-привлекателно.” (с.153) Сякаш Фроло постепенно се отказва от своя живот и намира начин само да съществува с цената на възможно най-малко непредвиденост и нежелани случки, затворен между обетите на духовническия сан, скрит и заровен за света. Заради своята позиция винаги да отхвърля житейското, вероятно несъзнателно, у Клод узрява идеята да отхвърли любовта като елиминира обичаната – египтянката. Свещеникът решава да убие човешка душа и вярва, че това е начин да спаси собствената си душа. Основната трагична линия в романа се заражда от този възглед – от решението на монаха да извърши убийство, макар и по косвен път. За да изпълни плана си, в края на творбата Фроло обвинява в магьосничество Есмералда, макар че тя да не е вещица, а самият той е магьосник. Архидяконът се занимава с алхимия и върши забранени опити в тайната си стаичка. Понеже той има власт, заради званието си, няма как да бъде хванат. А момичето е беззащитно и лесно може да бъде обвинено в нещо, което не е извършило. Поради липса на благороден нрав Клод се възползва от слабостта на жената, която обича, вместо да я защити.
Образът на монаха в романа търпи развитие, за съжаление в лоша светлина: „Беше станал внушителна и тъжна личност” (с.164) „И той стана още по-задълбочен в научните си занимания и едновременно с това – като естествена последица – ставаше все по-строго морален в свещеническите си обязаности и все по-тъжен в личния си живот.” (с.165) Този морал е силно фалшив, защото Фроло обвинява в убийството, което сам се е опитал да извърши, невинната Есмералда. Само тъгата в личния му живот е реална. Тя се увеличава от неуспеха на Клод да се добере до леглото на девойката. „Той се бе превърнал в строг, сериозен и мрачен свещеник, отговарящ за хорските души,…” (с.163) А читателят би допълнил – но не и за своята душа. За нея монахът винаги намира начин да заобиколи закона. „Ако с възрастта в познанията му се бяха образували дълбоки пукнатини, същите бездни се бяха раззинали и в сърцето му.” (с.169) „Званието, както и характерът му го бяха държали винаги далеч от жените. Сега като че ли бе почнал да ги мрази повече от когато и да било.” (с.169)
Описанията на писателя, които споделих по-горе, показват че в душата на Клод Фроло са се промъкнали злост, коравосърдечие и порочност. По-вероятно е те да са вродени и са дремели в очакване на благоприятни обстоятелства, за да се събудят. От самото начало монахът не притежава потребност в сърцето му да се зародят топли чувства. Любовта, която се поражда в него е една неканена натрапница и през цялото действие на романа той търси начини да я отпрати, изтръгне, прекрати. Свещеникът е помръкнала личност, лишена от светлина, сляпа за съществените неща в живота. Няма как обичта на подобен човек да не изпепели и доведе до гибел – каквато е съдбата на египтянката.
В стремежа да опази непорочност, която сам не притежава, Клод Фроло осквернява непорочността на невинната девойка Есмералда: „И заплака от ярост, че всичко най-съкровено в любовта му бе поругано, осквернено, разголено, опозорено навеки. Заплака от ярост, като си представи колко порочни погледи се бяха плъзгали под зле затворената риза, като си представи, че тази дивна девойка, тази девствена лилия, този съсъд на свян и неземно наслаждение, до който той не би се осмелил без трепет да допре устни, се бе превърнал едва ли не в публична гаванка, от която всичкият измет на Париж – крадци, просяци, слуги, бе черпил общо безсрамна, долна и извратена наслада.” (с.366) С тези размисли на монаха, Виктор Юго се стреми да предаде как чрез омразата женското начало, неговите свещени функции, роля и святост могат да бъдат поругани и принизени, подхвърлени на низките страсти на простолюдието, заради извратената омраза към жените и опорочените възгледи относно женствеността на един неуспяващ да контролира инстинктите и страстта си грешник с монашески сан. Въпреки всичко Фроло е опорочен в своя уж непорочен свян, а Есмералда успява да запази невинност дори в женствения си танц на площада. Свещеникът стига до ярост, защото е безсилен да овладее собствения си порок, заради който сам предава на смърт своята любима. Най-голямата трагедия в личността на Клод е, че „той не съжаляваше, не се разкайваше. Готов бе повторно да извърши това, което бе извършил. Предпочиташе да я види в ръцете на палача, отколкото в ръцете на Феб, но страдаше.” (с.366) Ето защо злото у монаха е необратимо, дори прогресивно неконтролируемо и непредвидимо. Душата на Клод Фроло е изпепелена от греха, защото добротата е непристъпна за нея. В нежните чувства, в жената свещеникът вижда само заплаха, нищо красиво, нищо приятно и вълнуващо. За него Есмералда остава „злочеста девойка, която го бе погубила и която той на свой ред бе погубил.” (с.365) Нито добродетелна, нито възвишена – тази любов е само „гибелна” страст – „разяждаща, отровна, неукротима и пълна с ненавист”. Клод със своите мисли за момичето е „навеки прокълнат”. (с.365)
Любовта на свещеника към Есмералда в „Парижката Света Богородица” се среща често при посредствените мъже, които гонят само личната си изгода, без да се съобразяват с чувствата на другия. Такава обич е пропита с егоизъм и егоцентризъм: „Умри тогава и ти! – процеди той (Клод) през зъби – Никой няма да те притежава!” (с.359) Любов, в която героят е свидлив да даде, затова няма как да получи. Прилича на любов от ада, тъй като може да се изпитва само от пъклена душа – „порочна, зловонна, загниваща” (с.408), такава като на Клод Фроло.
Нека се спрем върху обичта между Калчищната и Есмералда (сх.1) – майката и дъщерята, единствената споделена любов в този роман на Виктор Юго. На тази обич и нежна привързаност не е отделено много място в повествованието. По-обширен е монологът на Калчищната, в който тя изплаква своята мъка по изгубеното си преди много години дете. Това не означава, че писателят определя отношенията между двете жени за маловажни. Юго повече маркира любовта между майката и дъщерята, отколкото да я описва и развива в действието на сюжета, защото тя е по-важна и ценна със символиката, която включва в себе си. Предполагам, че това отношение на автора към майчината любов е погрешно разбрано от много критици и режисьори, защото те пренебрегват в анализите си случката в килията на Калчищната и не я включват в постановките си. В действителност с обичта между Калчищната и Есмералда, писателят на романа ни илюстрира най-нежната, най-интимната връзка, която може да съществува между майка и дете. Нито майка и син, нито баща и син, нито баща и дъщеря, дори две сестри или двама братя не могат да осъществят в отношенията си толкова всепоглъщаща връзка на обич и привързаност, особено за кратките часове, в които се постига, както е в настоящата творба. Разцъфнала лилия покровителства лотосова пъпка. От една страна обич, в която участва само женското начало, пълно проявление на свещената женственост в лицето на майка и дъщеря. От друга страна тази обич е напълно чиста, искрена, безкористна, пълна, защото извира от майчиното сърце към детето и от детето към майката в знак на признателност, че му е подарила живот. Майчината любов винаги е равносилна на саможертва, защото дори когато нищо не й е останало, майката дава за детето си последното, което има – своя живот.
В „Парижката Света Богородица” майката е лека жена, загубила единственото си дете преди петнадесет години. Вероятно Юго ни показва, че лекото поведение по отношение на мъжете, особено ако е провокирано заради бедност и липса на финанси, не означава непременно липса на морал и не пречи на една жена да се прояви като добра и любяща майка. Дори ролята на майчинството и сдобиването с дете като част от свещените функции на женствеността, може да осмисли и поправи живота на пропаднала жена. А загубата на рожбата и усещането, че си ничия майка е равносилно на това да изгубиш целия си пълноценен живот, всичкия смисъл, който си влагал в него: „…гърдите й се разкъсаха от ридания, както в деня на загубата. Защото за майка, загубила детето си, този ден никога не свършва. Тази скръб не остарява. Траурните дрехи могат да извехтеят и да избелеят, но майчиното сърце остава вечно черно.” (с.345) Докато ридае по изгубеното си дете, майката възкликва: „Нима не знаеш, че децата са част от нашата плът и че майка, която е загубила детето си, не вярва вече в Бога?” (с.344)
Всяка майка загубила рожба до живот е мъченица, защото загубата на дете никога не се прежалва, а съществуването за такава майка е мъчение. „Взеха ми детенцето – моя Исус…” (с.344)
Калчищната има трудна, трагична съдба. След дълги години страдания, тя изпитва силна радост за намереното си момиче, но много кратко – няколко часа. След това отново губи детето си, но безвъзвратно, завинаги. Неспособна да понесе този съдбоносен удар, загубва и живота си. Обаче от значение е, дали има смисъл тази майка да търпи мъките на своето съществуване. Ще се въздържа от повече коментари и ще изложа един от най-силните пасажи в книгата:
„Палачът и сержантите влязоха в килията. Майката не се противопостави. Тя се повлече само към дъщеря си и се хвърли отчаяно върху нея. Египтянката видя приближаващите се войници. Ужасът от смъртта я съживи. „Майко! – извика тя с неизразимо отчаяние. – Те идат, мамо! Защити ме!” „Да, обична моя, ще те защитя! – отвърна майката с угаснал глас, притисна я крепко в обятията си и я обсипа с целувки. Проснати така на земята – майката, покрила с тялото си дъщерята, – те представляваха покъртителна гледка.
Анрие Кузен улови девойката под мишниците. Когато почувства ръката му, тя промълви: „Ох!” и загуби съзнание. Палачът, от чиито очи капеха една след друга едри сълзи, понечи да я вземе на ръце. Опита се да отблъсне майката, но тя сякаш бе вързала на възел ръцете си около кръста на своята дъщеря и така силно се бе вкопчила в нея, че беше невъзможно да я отделят. Тогава Анрие Кузен повлече девойката вън от килията ведно с майка й. Очите на майката бяха също склопени. В този миг слънцето изгря.” (с.503)
В романа „Парижката Света Богородица” най-атрактивен е образът на звънаря Квазимодо. Вероятно Виктор Юго създава този герой, за да покаже, че собствената външността не е пречка, за да обикнеш пълнокръвно и дълбоко.
Именно грозният уродлив Квазимодо успява да докосне дивната красавица Есмералда до съвършената и идеална любов - платоничната. (сх.1) За външността на звънаря писателят споделя: „…един Бог само знаеше каква степен на грозота можеше да достигне неговото лице.”; „…той целият беше гримаса.” ; „Разчупен на късове и после зле споен отново исполин.” (с.56) „Покаже ли се – гърбав, тръгне ли да ходи – кривокрак, погледне ли ви – едноок, заговорите ли го – глух.” (с.58)
Покъртителната грозота на Квазимодо отблъсква неговата възлюбена Есмералда. Той страда много от нейното отвращение. Още в началото на романа, писателят излага основните качества, които утвърждават Гърбавия като положителен персонаж: „..въпреки тази уродливост от него лъхаше необикновена сила, ловкост, мъжественост.” (с.56) „…не само тялото му се беше нагодило към църквата, но и душевният му мир.” (с.156) „Квазимодо обръщаше съвсем неохотно лице към хората. Катедралата му стигаше.” (с.158) За него тя е „яйце, гнездо, дом, родина, вселена.” (с.155)
От описанията горе става ясно, че звънарят води затворен, вглъбен в себе си живот. Той избягва обществото, защото хората не приемат неговите недъзи: „Той беше действително зъл, защото беше див. А беше див, защото беше грозен.” (с.158)
Недостатъците във външността на Гърбушкото, обаче не пречат да се проявят неговите положителни вътрешни качества. Той се превръща в идеал за мъжество на настоящия роман, рицар с благородно сърце, спасител, закрилник и покровител на Свещената женственост в лицето на египтянката, защото „неговата злост не беше вродена.” (с.158) „В Египет той щеше да бъде почитан като божество на този храм. Средновековието го смяташе за демон. А той бе всъщност душата на църквата.” (с.162)
По време на повествованието, силата на Квазимодовите характер и издръжливост, твърдостта на неговата воля се проявяват неведнъж: първо, когато събира смелост, отвлича от бесилото и спасява пленената девойка; после, когато трябва да избере между момичето и пастрока си, вследствие на което убива своя пастрок Клод; и последно когато сам се осъжда на смърт и умира прегърнал мъртвото тяло на любимата си.
Грозен физически, Квазимодо е красив с постъпките си. Този факт се доказва най-силно от сцената, в която звънарят спасява осъденото клето момиче. „Тълпата тропаше с крака от възторг, защото в този миг Квазимодо наистина бе хубав. Той, сиракът, подхвърленото дете беше хубав. Гърбавият се чувстваше величествен и могъщ…” (с.362)
Красотата на Гръбльото произтича още от неговата справедливост и вродения му усет за морал и нравствени норми: „…той гледаше надменно обществото, от което бе изключен и в което се беше втурнал така неудържимо, гледаше надменно човешкото правосъдие, чиято плячка бе изтръгнал, тези тигри, които бе принудил да дъвчат с празна уста, тези полицаи, съдии, палачи, цялата тази кралска сила, която той, нищожният, бе смазал с помощта на всесилния Бог.” (с.362)
Красота съзираме също в драматизма, душевните вълнения и колебанията на Квазимодо, принуден от стеклите се обстоятелства и чувството си за справедливост, да избира между Есмералда и Фроло. Звънарят обича циганката, но монахът го е осиновил и отгледал. „Нищо не би могло да се сравни с властта на архидякона над звънаря, с привързаността на звънаря към архидякона. Само по един знак на Клод, само при мисълта да му достави удоволствие Квазимодо би се хвърлил от върха на кулите „Света Богородица”.” (с.163)
В края на романа обаче Гърбавия се разочарова от пагубното поведение на своя пастрок. Фроло се е превърнал в убиец. Затова Квазимодо го убива и по този начин остава верен на обичта си към девойката. Усетът за нравственост терзае Гърбушкото и му причинява болка при мисълта, че любимата му умира, а той всеки ден ще продължава да среща нейния убиец. Като резултат Квазимодо бута Клод от кулата: „Квазимодо вдигна тогава взор към египтянката, чието тяло висеше на бесилката и потрепваше в далечината под бялата дреха в последните гърчове на агонията, после го сведе над проснатия в подножието на кулата и загубил човешка форма архидякон и от уродливата му гръд се изтръгна скръбно стенание: „Ето всичко, което обичах!” (с.512)
Звънарят проявява най-голяма твърдост, убеденост и решителност, когато се погребва жив, обвил в прегръдки мъртвото тяло на своята любима. Тази постъпка показва безгранична преданост и безкористна обич. В този свят Квазимодо повече не може да живее без Есмералда. Той се е единил с нея.
Красотата на Гърбушкото извира от умението му да извиси себе си. А като възвисява собствената си личност в любовта, той повдига и възвеличава нравствения образ на девойката. Тя се превръща в незабравим женски идеал, обожествен до свещеност благодарение чувствата на обичащия я звънар.
Ако обобщим любовта на Квазимодо и Есмералда в един единствен символ ще получим Ин и Ян. (схема 2) Звънарят и египтянката са две половини, които в романа взаимно си помагат и се допълват, както с положителните си черти, така и със своите недостатъци. Дори отрицателните качества на единия герой се оказват не порок, а благоприятно условие да се прояви положителното у другия персонаж.
Отрицателна черта в образа на момичето е неумението му да забележи и оцени истинската, пълноценната любов. Вероятно това се дължи на липсата на житейски опит у нея – тя е само на шестнадесет години. За сметка на това Гръбльото е достатъчно настоятелен и упорит в чувствата си, а поради неугледния си и неприемен за обществото външен вид, той прекомерно е опознал хората и нравите им, добил е мъдрост. Отрицателното в Квазимодо е неговата физическа грозота и уродливост. Но пък колко красива е неговата любима! Всичко останало в тях двамата ни изглежда правилно и хубаво.
С помощта на циганката Есмералда в романа „Парижката Света Богородица” Виктор Юго утвърждава идеала за Божествена любов. През цялото повествование на творбата Квазимодо раздава късчета от себе си и своята душевност в името на Есмералда, за да възтържествуват неговата любов към нея и спасението на живота й.
Дори да прозвучи като клише – любовта на звънаря е необикновена. Тя еволюира в мощна кауза за съхраняване на човешки живот, за победа на младостта и красотата. Душата на звънаря е жива и диша в пулса на Всемира и вечния Създател. За безкористния Квазимодо не съществува егоистичното условие Есмералда непременно да го обикне, както е за Клод Фроло. За Гърбавия е достатъчно, че той обича с цялото си сърце любимата и е готов да се жертва за нея. Тази особеност ни показва Квазимодо като пълноценен човек, доволен от живота и това, което има. Чувства се радостен не когато е алчен да вземе, а когато е щастлив да даде. Точно чрез реализираното у персонажа желание да отдаде своето сърце, без да очаква нещо в замяна се запълват всички недостатъци на неговата божествена любов.
За достоен финал няма по-подходящо нещо от проследяването края на този впечатляващ шедьовър „Парижката Света Богородица”, сътворен изпод перото на масона Виктор Юго в епохите на нежния романтизъм и внушителната готика:
„Две години или по-право година и половина след събитията, с които завършва нашата история, когато дойдоха да търсят в гробницата… намериха сред злокобните останки два скелета, единият от които като че ли притиснал в обятията си другия. Единият от двата скелета принадлежеше на жена и по него още имаше няколко къса от рокля, някога бяла, а на шията му висеше наниз от лаврови зърна и малка копринена торбичка, обшита със зелени мъниста. Торбичката бе празна и отворена. Този накит беше толкова евтин, че палачът явно не се бе полакомил за него. Вторият скелет, който го бе прегърнал крепко, принадлежеше на мъж. Гръбначният му стълб бе изкривен, главата хлътнала в плешките и единият му крак по-къс от другия. Нито един прешлен на тила му не бе счупен и по всичко личеше, че не е бил обесен. Мъжът, на когото бе принадлежал този скелет, бе дошъл следователно по собствена воля, за да умре там. Когато се опитаха да го отделят от скелета, който притискаше в обятията си, той се разсипа на прах.” (с.515)
Нека си представим изложеното горе описание на двамата смъртници – с доближени, прегърнати едно в друго тела; пред очите ни изниква фигурата на символа Ин и Ян. (схема 2) Квазимодо е мъжкото начало в Ин, а Есмералда е женското начало в Ян. Светлината и Тъмнината, Доброто и Злото, взаимно се проникват и допълват в едно цяло, сливат се помежду си и не можем да определим къде точно свършва доброто и започва злото, кога точно тъмнината отстъпва на светлината, кой от двата полюса се проявява в даден момент, а когато се опитаме да ги разграничим и откроим, те се разсипват „на прах”.  


БЕЛЕЖКИ ОТ АВТОРА И ПРИЛОЖЕНИЯ: 

Схема 1: http://1.bp.blogspot.com/-DYQzv5GnIcg/VhEzAmIpyTI/AAAAAAAAB
Ws/FpfMaYWMIj4/s1600/%25D1%2581%25D0%25B2%25D0%25B5%25D1%2589%
25D0%25B5%25D0%25BD%25D0%25B0%2B%25D0%25B6%25D0%25B5%25D0%
25BD%25D1%2581%25D1%2582%25D0%25B2%25D0%25B5%25D0%25BD%25D0
%25BE%25D1%2581%25D1%2582%2B4.jpg

Ден – нощ, добро – зло, мъж - жена...: http://bulgarian.cri.cn/mmsource/images
/2011/10/11/2315c790d7d841edba5d52e37679650c.jpg

Схема 2: Символи на Свещената женственост в храмовата архитектура:
http://4.bp.blogspot.com/-8BPm129cjdE/VhFDDXzjXSI/AAAAAAAA
BW8/YWssuZeTZ34/s1600/%25D1%2581%25D0%25B2%25D0%2
5B5%25D1%2589%25D0%25B5%25D0%25BD%25D0%25B0%2B%
25D0%25B6%25D0%25B5%25D0%25BD%25D1%2581%25D1%25
82%25D0%25B2%25D0%25B5%25D0%25BD%25D0%25BE%25D1
%2581%25D1%2582%2B3.jpg

Използвана литература:
Юго, В., Парижката Света Богородица, Нар. култура, С., 1980





Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: vedra79sineva
Категория: Други
Прочетен: 237830
Постинги: 256
Коментари: 51
Гласове: 498
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031