апликация, авторска техника
изцяло ръчна изработка
който все повтаряше:
"Постоянно мечтая
да отида в Рая."
И отиде.
Направи екскурзия за ден - два;
да се разходи, да се порадва на Рая.
Но после озова се в Ада –
и той влизал за разглеждане в плана.
Мъдрецът пошля се и там
покрай жупел и плам.
Накрай приземи се отново в света,
почеса се по челото,
помисли и рече:
"Най си е хубаво на Земята, човече!"
изцяло ръчна изработка
Цветята са изработени от хартиени салфетки.
наивно по детски, закачливо дори –
била в отлично настроение
тайни да ми шепти.
Казва, че туптяла в сърцето ми
с ритъм на Всичко в Едно.
Всичкост и светли омайности
събирала в своето зарево.
Трептяла нощем с звездите
в мелодия на лунна соната.
Разказвала приказки на лъчите,
когато слънцето се търкулва в дните.
Пишела звездна поезия,
публикувала я в небосвода нощен.
Изпращала я по комети
да я четем като привети.
Ухаела на свежи цветя,
бълбукала в ручеи горски.
Обичала много света
и му посвещавала целия Космос.
Накрая ми завещава песен от Светлина –
с птиците да я изпълнявам,
когат" се извие дъга,
за да са щастливи и нови
цветовете на всички простори.
"Светкавици и мълнии бели,
идващи сякаш от никъде
заслепяват тъмнината,
създава се буря.
Война в небесата,
отмъщение се разпалва.
Ураган от мъка
удря като рояк -
подправен пламък
от хаоса към съдбата ни.
Носител на болката,
завинаги безсмъртен
възнася се Юда -
вечен предател,
зъл и вледеняващ.
Не приема заложници
тъмният принц на света.
Човечеството трепери.
Няма смисъл да молите за милост,
защото никой не ще бъде пощаден!
Бремето на срама нашепва пророчеството -
издигнал се от ада,
завинаги презрян
възнася се Юда!
Разкрити поклонници,
изменници плачат
в моето стоманено,
евангелско разпятие.
Възнася се Юда!"
Възнесението на Юда, Judas Priest
https://www.youtube.com/watch?v=4jazmdoxlpY
ИЛИ
"Не мога да понеса,
че вече нямам криле.
Не мога да понеса повече,
че райските врати са затворени.
Не ме ли чуваш,
не си ли уплашен,
че няма връщане назад?
Ти знаеш ли какво е,
когато Небесата потъват в тъма?
Не мога повече да понеса,
че стените ни са черни и кървящи.
Не мога повече да понеса,
че повече няма място
за виковете ми тук.
Не ме ли чуваш,
не си ли уплашен,
че няма връщане назад?
О, без повече сълзи, моля те!
Небесата потъват в тъма.
Не... не ме оставяй да умра!
Пр. Ти знаеш ли какво са
стени от ридания и стонове,
когато Небесата потъват в тъма?
Ти знаеш ли какво е,
когато сляп за теб е Раят,
а Небесата потъват в тъма?
Време...
Как не виждаш,
че нямам време?
Сляп ли съм?
Ти ми казваш сега,
че Раят е сляп.
През мостове от въздишки,
слепота,
време...
О, Господи, не ме оставяй да умра!
Пр. Защото знаеш ли какво са...
През мостове от въздишки
губя небесната светлина,
защото Небесата потъват в тъма."
Небесата потъват в тъма, W.A.S.P.
https://www.youtube.com/watch?v=hEJn3iC9WQs
Представих два шедьовъра от поезията на мрака - епическа балада и готическа поема. Между тези творения на болка и тъга съществува явно и ясно противоречие. Първият текст описва тържество на тъмното начало при възнесението на най-големия носител на болка и човешко страдание - вечният предател, злият и вледеняващ Юда. Вторият текст е отчаян писък за спасение от вечна смърт - един паднал ангел, който вече няма криле, а "райските порти са затворени" за него. Две полюсно опониращи си творби - едната триумфира в злостна победа и стремеж да убива човешкото; другата в съкрушение умолява за пощада в своето падение.
Логично е да се запитаме какво всъщност се случва там отвъд. Дали злото е само тъмнина? Или съществува проблясък, светъл лъч на милостта, който помага на слепците да прогледнат? Възможно ли е, когато си паднал до дъното на омразата си, тогава да изпиташ страдание от своята злост, заради която умираш... и да се обърнеш в миг... към доброто.
Колко силно болката трябва да разкъса сърцето ти, за да раздереш гърло от плач? Какво количество от нея трябва да изтърпиш на своя кръст, за да просветлее тъмнината в теб? Може би това е последната степен на зло - когато си посял толкова мъка, че не издържаш под гнета, сполитащ те като възмездие за разплата. А дали поради своите неистинност и лицемерие, светът на злодеите не е двойнствен? Сигурно заради раздвоението, налично в мрака, двата текста представят различни видове злодейства.
|
|
|
Целувката на Юда, худ. Караваджо |
Първите се опияняват от пошлите си действия. Те наказват човечеството да трепери. "Поробили са грешниците" и "не приемат заложници". С "ураган от мъка" удрят "като рояк", предавайки най-чистите и светли души. Неспособни са на милост и пощада. Те са самият Юда или негово подобие. Като наказват, се издигат и възнасят в своя ад. Макар презрени, са удовлетворени да създават и причиняват тъгата, да стоварват върху човеците непосилни "стоманени разпятия". Вкопчили са се в людското страдание и въздават болка. Разкъсват душите и се хранят с техните страхове. Лелеят пролятата кръв, с нея утоляват настървението и омразата си. Жадуват за все повече жертви. Укротяват се и притихват само миг, докато пият болка от страдащото човечество.
И все пак в незримата слепота и бездуховна тъмнина блесват "светкавици и мълнии бели". Бурята, която причинява "война в небесата" се нуждае от мъничко светлина, за да просветне в небесата и да се състои. Тази необходима природна картина от физическия свят не е ли доказателство, че всяко движение изисква направление, за да се осъществи. А за да направиш адекватна крачка напред или назад, трябва да виждаш къде стъпваш. Ето как началните стихове във "Възнесението на Юда", без да искат и да подозират, сами издават и доказват основен закон, валиден както за физическия, така и за духовния (отвъден) свят. Той гласи, че всяко действие, независимо с каква умисъл, се поражда от светлина в съзнанието. Този закон показва, че всяка постъпка, независимо добра или лоша, служи чрез определени светлинни импулси на самата Светлина. А Светлината е виделина и винаги се определя към доброто начало в света, защото само добрите прояви водят до проглеждане и умение за зримост чрез душата. Видимостта в съзнанието и душевността е проявление на духа и изключва всякаква деградация.
От разсъжденията до тук, можем да направим извод, че лошите постъпки на злодеите водят до добрите прояви на добродетелните. Затова, макар "подправен", пламъкът на хаоса все пак свети, за да разпалва отмъщение. Злото желание за мъст провокира стремеж у добрите да служат на светлото начало и Бог, като отхвърлят мрака и Сатана. Този акт не е ли подтик към духовен прогрес като краен резултат от сражението между тъмнина и светлина? В случая лошите постъпки също предизвикват прогрес в духа, макар да са регресиращи за самите злосторници.
Вероятно текстът на песента заклеймява Юда като "винаги безсмъртен", защото ако злото умре окончателно, ще умре силата, подтикваща доброто да се проявява и твори в Божия дух.
Сигурно читателят ще се запита защо злото е подчинено на доброто. Защото всичко е създадено от Бог, а Той е Светъл. Божествените творения са подчинени на своя създал. Защото само Този, който е сътворил нещо, само той може да разбира и направлява това нещо с Любов. Креативността включва в себе си обичта. Сатана нищо не създава, той само манипулира и привлича на своя страна, без да изпитва обич към последователите си.
По-горе споменахме, че злото е фалшиво и двулично, а от тази негова характеристика изтъкнахме двойнствеността и различните му видове. Душите, описани в епическата балада са от вида, който е бил в злото от зората на неговото създаване. Този вид винаги е бил подвластен на тъмата.
|
|
|
Паднал ангел |
Нека обърнем внимание какви са душите от готическия текст. Първоначално те са имали криле и достъп до райските двери. Следователно тези същества някога са творили в доброто, обаче заради стечения на обстоятелства, не са издържали житейските си изпити и са отлъчени от светлината. Чрез опорочаване са стигнали дъното на ада. Вероятно са видели съществуването на вечна смърт и забвение. Защото, ако Бог разпръсне душата ти на молкули и атоми, а от тях съгради нови души, то това вече не си ти. Навярно тези паднали души са прозрели, че е красиво и има смисъл в живота, но само духовната еволюция те прави съзнателно жив. Извършеният от тях грях и "разплатата" им за него са причина за неистова болка, "стени от ридания и стонове", в които "сляп" за тях е останал "раят". Техните небеса "потъват в тъма", защото душите им загубват способност да виждат със сърцето си. У тях панически се втурва страхът да не заспи безжизнена слабата Божествена искрица. Угасването й би довело до вечния им сън, до абсолютното изстиване във нищото и смърт завинаги. Споменът за греховни постъпки на тези същества терзае окрадените им от злост души. Те трудно издържат не само своята болка, но скърбят и за страданията у другите - "защото знаеш ли какво са стени от ридание и стонове". Като че ли благодарение на падението си са осъществили някакъв мигновен прогрес; поели са глътка свеж въздух и се опитват да изплуват отново в Светлото. Тъжат, разгромени от болка. Търпят във вопли и стенания. Крещят в мъката си, с последна надежда да разкъсат бездуховния мрак. Бих нарекла случващото се проява на най-силната жажда за живот - жажда породена от разбиране, че зад злото, което са извършили се крие нищото на небитието; липсата на усещане дори, че те няма; абсолютният покой на вечна смърт.
Особеност в структурата на стиховете на "Небесата потъват в тъма" е непрекъснатото повторение на фразата, използвана и като заглавие за текста на песента. Вероятно се съжалява за тази чернота на заобикалящия мрак; копнее се по багрите, които разкрива светлината; по нюансите, с които са заобиколени всички, дишащи живота. Може би се тъгува по цветовете, защото животът е пъстър в своята неприривност и пълнота. Затова през "мостове от въздишки" се губи "небесната светлина". Какво им остава на тези създания? - Единствен последен инстинктивен вик, роден от силата на боленето в душата - "О, Господи, не ме оставяй да умра!". Последен зов в безпомощност сами да се спасят и осъзнатост, че всичко и всички са във владение на Бог.
Друга особеност на стиховете в този текст е усещането за липса на време. Лирическият герой пее "как не виждаш, че нямам време". Като че ли са натрупани толкова много грехове, че не би достигнало време те да бъдат изплатени. Ученията на окултните школи днес също тръбят, че всички които се стремим към духовен прогрес и добродетел, отдавна вече сме закъснели. Но явно Бог е достатъчно търпелив, за да е склонен да ни изчака.
От текста на "Небесата потъват в тъма" става ясно, че героят се е обърнал към светлината и се стреми отново да бъде приет в нея. Той тъмнее и кърви, защото "стените са черни и кървящи"; жалее, защото "няма място повече за звуковете" му "тук" (в Рая). Цитираните думи са доказателство, че той жадува доброто. Тази жажда се проявява подобно силно привличане на душата към трепета на ярък пламък, към живостта на непрекъснатата игра на огъня. Сгрешилата душа се поддържа все още жива от привличането й към игривия плам. Сякаш трепета на светлината се слива с трепета на грешното сърце и го топли, за да не ослепее и угасне навеки.
Нека отново направим паралелно сравнение между двата текста. От една страна - злодеи, които тържествуват в греха и мрака, разпръскват хаос, тъга, страдания и възкръсват в злост. От друга страна - потъмнели ангели, които жалеят по светлото и доброто, просят последна милост, съкрушени от собствените си злини, съжалили за своите грехове. Според мен единственото, което за момента спасява и двата вида грешници е тяхната липса на равнодушие. Дори само със съпричастността си да участват в света, те го движат напред, независимо дали проявяват себе си в добро или зло, тоест чрез прогрес или регрес. Защо липсата на равнодушие в случая е спасение? Защото всичко се случва точно на време и така както трябва, понеже всичко е за добро. Важно в случая е, че има движение в определена посока, за да се отключи път за изпълнение на съдбата. Затова, преди да представя своя извод, считам за подходящо да споделя една мисъл за равнодушието:
"Не се страхувай от враговете си - в най-лошия случай могат да те убият. Не се страхувай от приятелите си - в най-лошия случай могат да те предадат. Страхувай се от равнодушните - те нито убиват, нито предават, но благодарение на тяхното мълчаливо съгласие съществуват и предателството, и убийството." Роберт Бунзен
ИЗВОД: В мрака съществува само тъмнина. И единствения начин да преминеш през него, да го преодолееш е като поддържаш трептящия пламък в своето сърце. Душата ти е Божествена и в нея е скрита искра от Бог. Запали тази искра в името на доброто, защото това е най-сигурният начин да постигнеш зримост, да си част от Сътворението и да твориш себе си в Него.
|
|
|
Триумфът на ангелите, худ. Гоустсанд Дека |
апликация, авторска техника
изцяло ръчна изработка
Разпъваш се на кръст, а мен въздигаш –
играеш си на грешник и богиня.
Дори да имам хиляди ваятели –
аз искам да съм само твоя глина.
Не ми е важно
колко много ме харесват.
На мен е нужно
ти да ме обичаш,
сълзите ми да стопляш с поглед,
по вятъра писма да ми изпращаш.
С очи да ме обгръщаш,
с взор да ме прегръщаш;
да тръпнеш
и предвкусваш всяка ласка,
отправил поглед мил
да бъда само твоя муза.
Възкръсвам във сърцето ти,
повдигам се в очите ти.
Във тях съзирам
гордост се прокрадва –
нали, макар и грешник,
богиня в мене ваеш!
картичка с миролюбиво послание
апликация, авторска техника
изцяло ръчна изработка
с полета на щъркел,
колорит и багри
връз разцъфнали овошки.
Лястовици стрелкат
празнична заря в небето
и обсипват с животворни трели
веселбата на простора.
Гали с благодатни ласки
нежността на бриза,
канят да приседнем
кадифета от зелените поляни.
Руква във сърца ни
топлина от слънчевите длани –
нашите души в коприна ниже
и преражда с пъстрички премяни.
Целият небесен купол
грее в слънчевото злато,
пребогат в най-щедрия сезон,
сеещ плодородието по земята.
Ако съблюдавам този отговор, то стигам до извода, че музиката като изкуство е човешко изобретение, защото се композира чрез величини, измислени от човека. Разбира се, бих могла да допусна, че музикалните звукове илюстрират звуците и шумовете, които се срещат в природата и заобикалящия ни свят. Но все пак остава тезата, че музикантите предават измислени от самите тях, а не копирани директно от природата творения.
Обаче историята познава други случаи, които противоречат на изложената по-горе теза. Пример е творчеството на композитора на класическа музика Шопен. Приживе той твърдял, че чува в природата много красива музика. Но той можел да я предаде в своите композиции само отчасти. Причината била ограничеността на нотното писмо, чрез което Шопен не успявал пълно и изчерпателно да опише това висше природно звучене, което той чувал навсякъде и непрекъснато около себе си.
От друга страна, духовните учения твърдят, че всичко в природата се движи и вибрира в строго опеделен закономерен ритъм. Затова според мен, звуците в природата не са обикновен шум, който композиторите допълнително обработват, докато получат музика. Звуците в природата са всъщност звукове, които не са лишени от музикалност. Тези естествени музикални звукове непрекъснато, непреривно и хармонично градят и композират вечната мелодия на Всемира.
Тогава дали птичата песен е музика? Според мен няма по истинска музика от гласа на пойната птичка. А заобиколена от звученето на останалите окръжаващи я природни звуци, пойната песен добива най-реалния и естествен музикален аранжимент.
Капят сълзите ми.
Всяка сълза ми отнема мечта
и търкулва се на тъмно във мрака.
С овъглени копнежи, тъмночерни
душата се мръщи и тлее в пустиня –
денем жарка от болка,
нощем тъжна от хлад.
При стиха ми се вмъква въздишка,
той стене тихо в печал.
Във сърцето ми гърчи се жал.
Тази рана е толкова жежка,
че и слънцето не я побира.
Само в мене тя се намира;
в брътвежи тежки пепел сипе,
гори в очите, от мъка да не видя,
боли неистово, миг не спира.
с крила,
дръзнали да леят багри в залеза.
Плискат те палитри в хоризонта
и той крее,
за да въдвори в звезди земята.
Птица ли съм?
Или пък жена,
изтъкана от сребристи нишки,
сбрала в светлините множество звезди-огледала,
за да се оглежда в тях луната.
А дали не съм
политнала мечта,
във косите вплела лунната магия
на загадки с мек потаен блясък?
Нежно ги гадаеш със въздишка.
Птица в полет
или пък политнала мечта –
рея се в простора, тебе да открия.
Аз съм твоя, наречи ме "моя"
и така заедно да запулсираме в безкрая.
Бъдещето? То е много лесно –
тихо да прошепна на сърцето ти
в моето небе да се откриеш.
После да склоня глава на твойто рамо
и оставя във душата ти сълза, но пъстра.
С поглед да рисувам цветната дъга,
тебе да обичам и в любов да се надявам.
