С всичко богат е света.
Само не достига време
да умират свадите от режещ хлад.
Във смъртта му ражда се зората,
тича обновена в свежа кръв,
с учестен пулс на забързано човечество.
На разсъмване,
всеки бърза да ощастливи живота си,
всеки бърза да обиколи света.

С всичко този свят богат е.
Само не достига време
да го сторим по-добър.
Винаги преди да подобрим Земята,
пътят на живота свършва
в кално зло,
във смъртен залез,
докато живеем днес.
Свежо утро вечно ще възкръсва
с надеждата за справедлив Бог,
за абсолютността на Неговото царство.
С упование в тях,
търси смелост новият живот
настоящето да сътвори.
Всяка заран ни подготвя ден.
Ново днес все припка
да му стигне времето,
за да се изпълни с всичко.
Настоящето узрява радостно за нас
в плодовете тленни на живота.
Но човек пътува най-далече
само вътре в своето сърце,
докато гледа от ръба
пропастта, в която е могъл да падне
и кръвта си да разлее в залез.
Затова,
краят на деня не ни касае -
дали е успешен или не.
Дните се измерват вън,
не вътре в нас.
Но у нас остава обичта ни
и успехът, че сме я направили
наш подарък за света.
И обичаме в безвремие,
отвъд суета,
във откраднат от живота миг,
в който чувството спасява
от ръба на пропастта.

С всичко богат е света.
Само не достига време,
освен да зърнем зрака на смъртта
с усещане, че на края наш, животът
е в най-сладостният смисъл.
Тогаз душите са безбрежни.
В море от слънчево сияние,
пъстри ириси
поглъщат слънчевата топлина
и светли корабчета
браздят добрите ни зеници.
Забързваме да изживеем
колкото можем повече стойностни моменти.
Обезличаваме зора и зрак, тъга и радост,
защото преживяваме вселени.
Всичко е сега.
То ни се случва безвъзвратно
в името на обичта.
Наричаме го Истина,
но всъщност е живот в реалността,
която чисти наште грехове
по пътя, в който ни се дава.
Очите ни просветват от слънце облажени,
в най-тръпният житейски миг,
когато любовта облича вечност.
В прехода от тленност към духовна простота,
краят на деня не е завършек,
а само спирка в стореното досега.
Външното не касае вътрешното в нас,
защото дните ни са преброени,
но душите са любящи,
за да заслужат своята пребъдност.
Отвътре обичта държи
в изправност нашето съзнание,
отдавна отговорила за смисъла да сме сега,
преди възникването на въпроси прозаични:
"Дали вечността е достатъчна за обезпечаване на времето?",
"Ако времето е вечно, дали обичта понякога престава?"
Но преди всичко, в нас,
тя трябва да се пръкне
и в стихове подобни да се утвърди.
Рискът да падне неизбежен е,
но само той ѝ дава шанс за полет.
"Дали тя ще намери човек достоен,
да му се обясни?"
Това завинаги зависи
единствено от Бог, от Неговата безпределност
и само в любовта ѝ нашите души летят,
отвъд ограничение на време и пространство.