Понякога у себе си усещам
копнежа да прегърна цялата планета.
С усмивка и със ласка нежна
да приютя всяко стръкченце трева.
Мечтите ми да са красиви
като емоцията в полета на птица.
Сърцето ми да блика с доброта,
както топлина препълва Слънцето.
Очите ми да се багрят с цветовете на дъгата,
а погледът ми - да заискри като Зората.
Да мога да съм романтична колкото Луната.
Веселието в мен да трепка
като игриви пламъчета на политнали светулки.
Лицето ми да свети лъчезарно
с блясъка на капките роса върху цветята.
Протегна ли ръцете си нагоре -
в обятията ми да се сгушват небесата.
С нозете си да сещам как тупти
пулсът развълнуван на Земята.
В косите ми да се ветрее, да се мята
звезден прах и бляскава магия
на Млечен път от необята.

Тогава ще съм цялата Вселена
и ще събирам нейната огромност
в една-едничка малка точка;
ще се изпълвам с ритъма ѝ безпределен,
а пулсът й ще диша във сърцето ми.
И всичко остаряло в мене
ще се превърне в тленен прах и пепел;
засрамено ще отлети в забрава,
за да премахне от ума ми всичките окови на печал.
После ще порасна толкова голяма,
че малкото ще ми е винаги достатъчно.
Ще се раздавам щедро, безотказно
и никога не ще пресъхнат
богатствата, отрупали душата ми.
Ще бъда незначителна прашинка,
но всичко ще ми бъде от значение,
за нищо няма да съм безразлична,
всички хора ще обичам с лекота
и никой няма да попречи
животът ми да се изпълни
със смисъл, стойност и предназначение.