Тъмен облак виси над сърцето в премала,
мъка и смрад сковават душа бяла.
Стон и викове остро се изтръгват в небето –
черни вопли люлее у мен битието.
Жално ближе сълзите грешен огън от ада;
те са кървави – стичат се в скръбна нега.

На тъгата лицето се е вкопчило в мене,
отразява във тление всяка дребна надежда.
Вее вятър в духа ми и разпалва пожари
на смущение, гняв, ядове омразни.

Ален повей гъвкаво в струни изпъва
на сърцето погрешките тайни;
той ги мъчи, разпъва и жари –
да признаят всеки грях и разпътство.

Светкавици, мълнии бодат тъмнината,
и болят ме страдания, а търпение от мен се очаква.
Да се моля за прошка е престъпно желание,
щом не сещам се даже за миг разкаяние.
По-добре да потъна в глуха бездна от ада –
всеки грях да потъпча и разпъна на клада!